Когато те наизлязоха на площадката за игра, Анн долови някаква прииждаща сянка и грохот, те сякаш бяха надвиснали над целия свят, въпреки че слънцето все още светеше ярко.
Анета Бел я хвана трескаво за ръката:
— О, учителко, погледнете онзи ужасен облак!
Анн погледна и нададе отчаян вик. От северозапад се бе задал огромен облак, какъвто тя никога преди не бе виждала. Облакът се движеше бързо към селището и бе черен като смъртта, само по парцаливите му краища проблясваше ужасяваща синкава белота. Имаше в него нещо неописуемо заплашително, когато се издигна и започна да расте на фона на ясносиньото небе. В този миг една светкавица разцепи облака наполовина, след това отново, а след тях се разнесе див тътен. Той изтрещя така ниско, сякаш докосна върховете на гористите хълмове.
По един от хълмовете се спусна със своя олюляващ се фургон мистър Хармън Андрюс, пришпорил двойката си сиви коне във възможно най-бързия бяг. Той дръпна юздите им и ги насочи към отсрещната страна на училището.
— Изглежда Чичо Ейб най-после улучи десетката на живота си, Анн — провикна се той. — Неговата буря идва малко преждевременно. Виждала ли си някога такъв облак? Хайде, всички вие, малчугани, които сте в моята посока, скачайте във фургона, а онези, които не са, бягайте към пощата и стойте там, докато бурята отмине.
Анн грабна Дейви и Дора за ръцете и полетя надолу по склона, по Брезовата Алея, през Долината на Виолетките и покрай Езерото с Плачещите върби. Бягаха толкова бързо, колкото можеха да се движат дебелите краченца на децата. Стигнаха „Зелените покриви“ точно навреме и на вратата се сблъскаха с Марила, която вкарваше патиците и пилетата под навеса. Когато влязоха на бегом в кухнята, над света изведнъж притъмня, като че ли някакво могъщо дихание изгаси небесната светлина. Страховитият облак бе закрил слънцето и селището потъна в мрак, подобен на здрача, преди да настъпи нощта. В същия този миг с ослепителния блясък на светкавицата и оглушителния грохот на гръмотевицата връхлетя ненадейна градушка, която обсипа земята с бялата си ярост.
През воя на бурята се чуваше трясък от чупещи се клони, които падаха по покривите на къщите и остър звук от разбити прозорци. Само за три минути всичките стъкла на западната и северната веранда бяха счупени и градушката заваля в стаите през отворите, покривайки подовете с ледени късове, най-малкото от които бе с големината на кокоше яйце. Четирийсет и пет минути вилня бурята с неотслабваща сила. Никой, който бе станал свидетел на това зрелище, не можа да я забрави, че цял живот. Марила за пръв път изгуби самообладание, обзета от истински ужас тя бе коленичила до своя люлеещ се стол в един от ъглите на кухнята и отчаяно хленчеше в промеждутъците на оглушителните гръмотевици.
Анн, пребледняла като платно, дръпна дивана от прозореца и се сви на него заедно с децата от двете й страни. При първия гръм Дейви бе проплакал: „Анн, Анн, това Страшният съд ли е? Анн, Анн, аз никога не съм бил нарочно непослушен“ — след което бе заровил лицето си в скута на Анн и остана така, треперейки. Дора, малко пребледняла, но кажи-речи хладнокръвна, седеше вкопчила ръце в едната ръка на Анн, момиченцето седеше умълчано и неподвижно. Сигурно дори земетресение не би накарало Дора да изпадне в паника.
Най-после, почти така неочаквано, както и започна, бурята утихна. Градушката спря, грохотът заглъхна някъде на изток и слънцето светна весело и лъчисто над света, който изглеждаше неузнаваем, абсурден след тази канонада от четирийсет и пет минути, невероятно бе за толкова малко време да бъдат причинени всичките тези щети.
Марила се изправи, останала без сили, разтреперана и се строполи на стола си. Лицето й бе изпито, изглеждаше остаряло с десет години.
— Всички ли се измъкнахме от този ужас живи? — запита тя сериозно.
— Можеш да бъдеш сигурна — изчурулика Дейви радостно, добил отново своя мъжествен вид. — И аз съвсем не се изплаших… само малко в началото. Бурята връхлита върху човек така внезапно. Веднага си направих сметката бързо като стрела, че в понеделник няма да мога да се бия с Теди Слоун, както му обещах, но сега вероятно ще излезе на двубой. Кажи, Дора, ти изплаши ли се?
— Да, изплаших се малко — каза Дора откровено, — но се държах здраво за ръката на Анн и казвах отново и отново молитвите, които зная.
— Е, аз също бих си казал молитвите, ако се бях сетил за тях — заяви Дейви, — но — добави той триумфално, — ти виждаш, че аз се измъкнах невредим, както всички ние, без да казвам никакви молитви.