Анн наля на Марила пълна чаша от нейното силно вино… колко силно бе то, Анн знаеше още от детските си години. После излязоха от къщата, за да огледат тъжната картина след бурята.
Надлъж и нашир се бе разпрострял бял килим от ледени късове, които образуваха пласт с височина до човешко коляно, парчета от градушката се бяха натрупали също в улуците под стрехата и по стъпалата. Когато след три-четири дни леденият килим се разтопи, опустошенията, нанесени от него, се видяха ясно — всяка зеленинка в градините и по полето бе съсипана. Бурята не просто бе помела цветовете на ябълковите дървета, но бе прекършила и отнесла и дебелите им клони. По-голямата част от онези двеста дръвчета, посадени от Подобрителите, бе унищожена безвъзвратно.
— Може ли това да е онзи свят отпреди един час? — запита Анн смаяна. — Би трябвало да е минало много повече време, за да се изправим сега срещу такава разруха.
— Буря като тази островите Принц Едуард никога не са виждали — каза Марила. — Никога. Помня от детските си години една буря, но тя не може и да се сравнява със сегашната. Можете да сте сигурни, че непременно ще чуем за ужасяващи разрушения.
— Надявам се никое от децата да не е попаднало под градушката — прошепна Анн разтревожена.
Както се разбра по-късно, нито едно дете не бе пострадало. Групичката, която бе послушала чудесния съвет на мистър Андрюс и бе потърсила убежище в сградата на пощата, също не бе пострадала.
— Джон Хенри Картър идва — каза Марила.
Джон Хенри стъпваше неуверено в дълбокия килим от ледени късове, усмивката му бе доста изплашена.
— О, мис Кътбърт, не е ли ужасно това? Мистър Харисън ме изпрати да видя дали сте невредими.
— Никой не е убит — отговори Марила с горчивина в гласа. — И нито една сграда не е пострадала. Надявам се да сте се отървали и невредими и вие.
— Да, спожо. Е, не много добре, спожо. Малко ни поочука градушката. Една гръмотевица събори комина на кухнята, той падна през тръбата, удари се в клетката на Джинджър, проби пода и се провали в мазето. Да, спожо.
— Джинджър ранен ли е? — запита Анн.
— Да, спожо. Той пострада много. Той умря.
По-късно Анн отиде у мистър Харисън, за да го утеши. Намери го седнал до масата да гали с трепереща ръка мъртвото тяло на веселия приживе папагал.
— Горкият Джинджър, вече няма да те нарича с различни прозвища, Анн — промълви скръбно мистър Харисън.
Анн никога не би могла да си представи, че ще се разплаче за Джинджър, но усети как сълзите й напират.
— Той бе единствената компания, която имах, Анн, а сега е мъртъв. Анн, зная, аз съм един стар глупак, щом страдам толкова много за един папагал. Ще се преструвам, че не ме е грижа. Знам, ти искаш да ми кажеш нещо утешително, когато престана да говоря, но недей. Ако го направиш, ще се разплача като пеленаче. Ужасна буря беше, нали? Мисля, че народът вече има да се смее над пророкуванията на Чичо Ейб. Сякаш всички онези бури, които той бе предсказал и които не се сбъднаха, сега взеха, че се изсипаха наведнъж. Поразителното е как този човек позна деня, нали? Погледни каква развалина е моят дом. Трябва да разчистя, да намеря дъски и да закърня дупката в пода.
На следващия ден жителите на Ейвънли не правеха нищо друго, освен да обикалят къщите една по една, за да сравняват къде разрушенията са по-големи. Пътищата бяха непроходими от падналия град, затова те се предвижваха или пеша, или на коне. Пощата пристигна късно, новините от цялата провинция бяха лоши. Имаше съборени къщи, убити и ранени хора, цялата телефонна мрежа бе извадена от строя, всичките млади животни, които градушката бе заварила на пасището, бяха убити. Чичо Ейб пое още рано сутринта към ковачницата и остана там през целия ден. Сега удари неговият час на триумфа. Той му се радваше до насита. Би било несправедливо да се каже, че Чичо Ейб бе доволен от щетите, нанесени от бурята, но след като тя наистина се разрази, той бе радостен, че я предсказа… с точност чак до самия ден. Чичо Ейб забрави как се отмяташе от твърденията за деня на стихията, що се отнася до разликата от няколко часа, то това си беше чиста дреболия.
Гилбърт пристигна в „Зелените покриви“ същата вечер и намери Марила и Анн да заковават на рамките на прозорците мушама.
— Бог знае кога ще можем да поставим стъкла — обясни Марила. — Мистър Бари отиде този следобед в Кармоди, но не е могъл да вземе и едно стъкло, нито с добра дума, нито с повечко пари. Лоусън и Блеър до десет часа бяха пометени от хората на Кармоди. Бурята в Уайт Сандс причини ли много щети, Гилбърт?