Мистър Харисън се стараеше с все сили да говори скръбно, но едно неудържимо пламъче в очите му го издаде.
— Мистър Харисън, вие се радвате, че жена ви се е върнала — извика Анн, размахвайки укорително пръст към него. — Не се преструвайте, че не е така, защото виждам много добре как се чувствате.
По лицето на мистър Харисън се разля самодоволна усмивка:
— Добре де, добре… вече свиквам с тази мисъл — призна си той. — Не мога да кажа, че ми беше неприятно да видя Емили. Един мъж наистина има нужда от помощ в общество като това, където не може да изиграе и партия дама със съседа си, без да бъде обвинен, че иска да се ожени за сестра му, при това да скрепи тази връзка на хартия.
— Никой не би ви заподозрял, че отивате там да видите Изабел Андрюс, ако не се бяхте престрували, че не сте женен — стрелна го Анн остро.
— Не съм се преструвал. Ако някой ме беше попитал дали съм женен, щях да му отговоря, че съм. Но всички го приеха като нещо естествено. А аз не си правех труда да говоря по този въпрос… На мен никак не ми беше приятно от случилото се. За мисис Рейчъл Линд щеше да има доста храна, ако тя бе разбрала, че жена ми ме е оставила. Не е ли така? Нали виждам.
— Но някои хора казват, че вие сте я напуснали.
— Тя започна всичко, Анн, тя започна. Ще ти разкажа цялата история, защото не искам да си мислиш за мен нещо по-лошо, отколкото заслужавам… нито пък за Емили. Но хайде да излезем на верандата. Всичко тук е така подредено като по конец, че предизвиква у мене носталгия по домашния уют и ще ми попречи на приказката. Мисля, че ще свикна с всичко, но по-лесно ми е да гледам двора. Емили все още нямаше време да го приведе в приличен вид.
Когато двамата се настаниха на верандата, мистър Харисън започна своята изповед.
— Аз живеех в Скотсфорд, Ню Брансуик, преди да дойда тук, Анн. Сестра ми се грижеше за къщата ми и с нея се погаждахме чудесно, тя бе къщовница в рамките на разумното и ме остави да си живея, както ми харесва, но ми повлия лошо… така казва Емили. Но преди три години тя се помина. Преди да умре тя много се безпокоеше какво ще стане с мене и най-накрая ме накара да обещая, че ще се оженя. Посъветва ме да взема Емили Скот, защото Емили си има собствени пари и е изрядна къщовница. А аз казах: „Та Емили Скот няма и да ме погледне“. „Помоли я и ще видиш“ — каза сестра ми. За да я успокоя, аз обещах да го направя… и го направих. Емили взе, че се съгласи. Никога през живота си не съм бил толкова изненадан, Анн… една умна, хубава, мъничка жена като нея и един стар глупак като мене. Казвам ти, в началото си помислих, че съм късметлия. И така, ние се оженихме и предприехме малко сватбено пътешествие до остров Свети Джон за две седмици и се върнахме у дома. Пристигнахме в десет вечерта и аз ти се заклевам, Анн, че след половин час тази жена се зае да чисти къщата. О, аз много добре зная какво мислиш ти по въпроса, че моята къща наистина има нужда от почистване… твоето лице е много изразително, Анн и мислите ти са изписани по него, но това никак не е лошо. Къщата ми наистина бе много неуредна през време на ергенския ми живот, но преди да се оженя аз наех прислужница да я изчисти и извърших дори значителни подобрения — ремонт, боядисване… Но казвам ти, Анн, ако въведеш Емили в съвършено нов бял мраморен палат, тя веднага ще измисли какво още трябва да се почисти, само да изнамери отнякъде някоя стара рокля. И така до един часа през нощта тя изчисти къщата, както й се искаше, а в четири бе отново на крака и се зае отново с работа. И така продължи… доколкото виждам не е спирала. То не беше търкане, жулене, метене, чистене на прах… непрестанно вършеше всичко това, освен, слава богу, в неделя. Но пък тогава жадуваше да дойде по-скоро понеделник, за да започне отново. Това беше нейният начин да се забавлява и аз не бих имал в крайна сметка нищо против, стига да не ме закачаше мене. Но точно тук тя се престара. Може би щеше да ме приучи към нейния начин на забавление, но тя ме хвана, когато не бях вече млад. Нямах право да влизам в къщата, преди да съм си сменил ботушите с чехлите до вратата. Не смеех у дома да запаля лулата си, освен в обора. И още нещо, аз съм скаран с граматиката. Емили някога е била учителка и никога не би могла да се примири с моите пропуски. След това тя не можеше да ме понася, когато се хранех с ножа си. Та така беше… непрекъснати и нескончаеми натяквания и заяждане. Но право да си кажа, аз бях също много опак. Изобщо не се стараех да се поправя. Ни се водех, ни се карах, ставах още по-раздразнителен, когато тя ми хващаше кусурите. Веднъж й казах, че не се е оплаквала от моята граматика, когато й предложих да се оженим. Това беше много нетактично от моя страна. Една жена би простила по-скоро на мъжа, ако той я набие, но не би простила подмятането, че много й се е искало да се ожени за него. И така живеехме в препирни и караници известно време. Вероятно бихме продължили да си живеем така, ако не беше Джинджър. Джинджър стана най-накрая камъчето, което обърна колата. Емили не обича папагалите и не можеше да понася глупавите приказки на Джинджър. Аз бях привързан към тази птица, тъй като моят брат също я обичаше. Моят брат, морякът, бе най-любимият ми човек, бе любимата ми играчка в детските ни години. Той ми изпрати папагала си, когато усети, че ще умре. Не виждах никаква необходимост, а и не ми се струваше разумно да се старая да отуча папагала от ругатните. Няма нищо по-омразно за мен от човешката грубост и глупост, но думите, които папагалът изричаше, бяха чути от хората. Той ги повтаряше, без да разбира смисъла им, така както аз бих дърдорил китайски ругатни, без да ги разбирам. Извинение има. Но Емили не разбираше нещата така. Жените не разсъждават логично. Тя се опита да отучи Джинджър от псувните, но постигна също такъв успех, какъвто и с мене, стараейки се да ми забрани да казвам „тях неща“ и „разбираш ли ма“. Дори ми се струваше, че колкото повече тя се старае, толкова по-лош става Джинджър, също като мене.