Животът си течеше така, двамата ставахме все по-раздразнителни, докато не настъпи кулминационната точка. Веднъж Емили покани на чай нашия свещеник и жена му, заедно с още един свещеник и той с жена си, пристигнали на гости у тях. Бях обещал да преместя Джинджър в някое отдалечено място, откъдето никой не би могъл да го чуе… Емили не би докоснала неговата клетка, ако ще и с помощта на дебела тояга… наистина исках да го направя, защото не ми се щеше свещеникът да чуе нещо непристойно в къщата ни. Както ми беше на ума, така ми се изплъзна… Емили така ме притесни с наставленията си за чистите яки и ръкави, за правилната граматика, че нищо чудно… А и аз изобщо не се сетих за този беден папагал, докато не седнахме на масата. И тъкмо когато свещеник номер едно се канеше да каже нещо умно, Джинджър, който беше на верандата, до прозореца на трапезарията, нададе гласчето си. Беше видял пуяка на двора, а пуякът действаше винаги много неприятно на Джинджър. Тогава той надмина себе си. Ти се усмихваш, Анн, аз също не отричам, че от време на време се смея на този случай, но в същия момент аз бях досущ като попарен, не по-малко от Емили. Излязох и занесох Джинджър в обора. Не мога обаче да кажа, че когато се върнах, хапнах с удоволствие. По погледа на Емили разбирах, че на Джинджър и Джеймс им предстоят големи неприятности. Когато гостите си заминаха, аз се отправих при кравите. По пътя мислих много. Жал ми беше за Емили, за това, че не бях с нея внимателен, освен това се безпокоях да не би свещеникът да си помисли, че Джинджър е научил своя репертоар от мене. В крайна сметка реших жалостиво, че Джинджър трябва да получи заслужено наказание. Подкарах кравите към къщи и побързах да кажа новината на Емили. Но нея я нямаше, на масата беше оставена една бележка… точно както е описано в книгите. Емили ми бе написала, че аз трябва да избера между нея и Джинджър, а тя се бе върнала в своята къща и щяла да остане там, докато не отида да й кажа, че съм се освободил от онзи папагал. Страшно се разлютих, Анн и си казах, че това ще стане на Куково лято. После събрах нейните неща и й ги изпратих. След това се понесоха всевъзможни клюки… Скотсфорд по отношение на клюките е също като Ейвънли, а и всеки съчувстваше на Емили. Всичко това ме накара да си остана сърдит и инат, докато не разбрах, че трябва да се махна оттам, иначе за мене нямаше да има покой. Реших да дойда на острова. Бил съм тука като момче и го харесвах. Емили пък казваше, че за нищо на света не би живяла в селище, където хората се страхуват да се разхождат, след като се стъмни, за да не би да стигнат края на земята и да паднат във водата. Така, напук на нея, аз се преместих тук. И това е цялата история. Оттогава не бях чувал и дума за жена си и не бях получавал вест от нея, докато не се върнах от полето тази събота и не я намерих да търка пода, но след като бе сготвила както подобава обяда и беше го сервирала. Тогава тя ми проговори, каза ми да започвам да се храня… после поговорихме, от което си направих заключението, че бе научила някои неща по отношение на грижите към мъжа. Тя сега е тука и възнамерява да остане, виждайки, след като се увери, че Джинджър е мъртъв, а островът — малко по-голям, отколкото си го е представяла. А, ето ги двете с мисис Рейчъл Линд. Не, Анн, не си отивай. Остани и се запознай с Емили. Тя много се заинтригува от тебе в събота… искаше да знае кое е онова хубаво момиче от съседната къща.