Това бяха думите му. Спомням си ги, сякаш беше вчера, макар че не разбрах точно какво означават. Какво смятате, че е искал да каже, докторе?
— Страхувам се, че и самият той не е знаел какво иска да каже — каза доктор Дейв раздразнено.
— Мисля, че разбирам — прошепна Анн. Тя слушаше с блестящи очи.
Капитан Джим се усмихна, преди да продължи разказа си.
— Е, много скоро всички хора от Глен и „Четирите вятъра“ разбраха, че пристига годеницата на учителя и бяха много щастливи, защото много бяха загрижени за него. И всички се интересуваха от новата му къща — тази къща. Той избра това място за нея, защото се вижда заливът и се чува прибоят на морето. Той направи градината отвън за невястата си, но не посади ломбардските тополи. Господин Нед Ръсъл ги посади. Но в градината има двойна редица розови храсти, посадена за годеницата на учителя от малките момичета, които ходеха на училище в Глен. Той казваше, че са розови като бузите й, бели като челото й и червени като устните й. Той цитираше толкова много стихове, че беше придобил навика да говори така и в ежедневния живот.
Почти всички му изпращаха по някой малък подарък, за да му помогнат да обзаведе къщата. Когато семейство Ръсъл дойде в нея, беше заможно и мебелите им бяха наистина елегантни, както виждате; но първите мебели, които влязоха в нея, бяха доста простовати. Обаче къщата беше богата на любов. Жените изпращаха юргани, покривки за маса и пешкири, а един от мъжете направи ракла, друг маса и така нататък. Дори сляпата леля Маргарет Бойд изплете малка кошница от ароматната трева от дюните. Съпругата на учителя години наред държеше в нея носните си кърпички.
И накрая всичко беше готово — дори пъновете в голямата камина бяха готови за запалване. Не беше точно туй огнище, макар че беше на същото място. Госпожица Елизабет накара да поставят тази камина, когато оправяше къщата преди повече от петнайсет години. Беше огромна, старомодна камина, където можеше да се опече вол. Много пъти съм седял тук и съм бърборел, както правя тази вечер.
Отново настъпи тишина, докато траеше срещата на капитан Джим с гости, които Анн и Гилбърт не можеха да видят — хората, които бяха седели с него край тази камина през изчезналите години. Тук през някогашните вечери деца се бяха смели и тичали насам-натам. Тук през зимните вечери се бяха събирали приятели. Тук бяха отеквали танци, музика и закачки. Тук бяха мечтали младежите и девойките. За капитан Джим малката къща беше обитавана от сенки, които молеха да си спомни за тях.
— Къщата беше завършена на първи юли. Тогава учителят започна да брои дните. Виждахме го да се разхожда по брега и си казвахме: „Тя скоро ще бъде с него“.
Очакваха я в средата на юли, но не дойде тогава. Но никой не се разтревожи. Корабите често се забавяха с дни, а може би и със седмици. „Крал Уилям“ закъсня с една седмица — после с две — после с три. Накрая той започна да се страхува и ставаше все по-лошо. Накрая не можех да гледам Джон Селуин в очите. Знаете ли, госпожо Блайт — капитан Джим снижи глас, — мислех си, че гледа точно както сигурно е гледала старата му прапрапрабаба, когато са я изгаряли. Той не говореше много, но всеки ден преподаваше уроците си като насън и бързаше да отиде на брега. Много нощи той се разхождаше там от привечер до зори. Хората казваха, че полудявал. Всички бяха изгубили надежда — „Крал Уилям“ закъсняваше с осем седмици. Беше средата на септември, а годеницата на учителя още не беше дошла.
Имаше страшна буря, която продължи три дни и вечерта, след като утихна аз отидох на брега. Заварих там учителя, беше се подпрял върху една голяма скала, втренчен в морето.
Заговорих го, но той не ми отвърна. Очите му сякаш гледаха към нещо, което не можех да видя. Лицето му беше като на мъртвец.
„Джон, Джон, извиках аз — ето така — като изплашено дете, събуди се, събуди се.“
Странният ужасен поглед изчезна от очите му. Той обърна глава и ме погледна. Никога не забравих лицето му — до последното си пътуване с кораб няма да го забравя.
„Всичко е наред, момче“, каза той. „Видях «Крал Уилям» да се задава откъм Източния нос. На разсъмване тя вече ще е тук. Утре вечер ще седя със съпругата си пред собствената си камина.“
— Мислите ли, че наистина я е видял? — попита рязко капитан Джим.
— Един господ знае — каза тихо Гилбърт. — Голямата любов и голямото страдание могат да направят какви ли не чудеса.
— Дрън-дрън — каза доктор Дейв, но говореше с по-малко увереност, отколкото обикновено.