„Няколкото нещица“ на капитан Джим се оказаха най-интересната сбирка от любопитни, грозни, причудливи и красиви предмети. И почти всеки един от тях беше свързан с някоя удивителна история.
Анн никога не забрави с какво удоволствие ги слушаше през онази осветена от лунна светлина вечер пред буйния огън.
Капитан Джим никога не се хвалеше, но беше невъзможно да не се види какъв герой е бил — смел, верен, съобразителен, безкористен. Той седеше в малката си стаичка и караше миналите приключения да оживеят отново за слушателите му.
Някои от приключенията на капитан Джим имаха такъв прекрасен завършек, че Анн и Гилбърт тайно се чудеха дали той не ги доукрасява малко. Но, както разбраха по-късно, не бяха прави за това. Разказите му бяха истински до буквалност. Капитан Джим притежаваше дарбата на роден разказвач.
— Само ако можех да уцеля точните думи — каза капитан Джим — и да ги нанижа хубавичко една след друга на хартия, щях да направя велика книга. Би надминала „Луда любов“ и вярвам, че Джо би я харесал както пиратските истории. Да, преживял съм някои приключения, когато ми беше времето; и, знаете ли, госпожо Блайт, аз още копнея за тях. Да, може да съм стар и непотребен, но понякога ме връхлита неудържимото желание да отплувам.
— Като Одисей — каза Анн замечтано.
— Одисей ли? Чел съм за него. Да, точно тъй се чувствам — точно тъй се чувстваме всички стари моряци, мисля. Но ще умра на земята в края на краищата, предполагам. Е, каквото е писано, ще стане. Имаше един стар Уилям Форд в Глен, който никога през живота си не беше пътувал по вода, защото се страхувал да не би да се удави. Някаква врачка му предсказала това. Един хубав ден той изгубил съзнание и паднал по лице в коритото за добитъка в обора и се удавил. Трябва ли да си тръгвате? Е, елате скоро пак и въобще идвайте често. Следващия път докторът ще говори. Той знае цял куп неща, които искам да науча. Понякога ми е самотно тук. Стана още по-лошо, откакто умря Елизабет Ръсъл. Двамата бяхме такива приятели.
Капитан Джим говореше с патоса на възрастните, които виждат как старите им приятели ги напускат един по един — приятели, чиито места никога не можеха да бъдат напълно заети от по-младо поколение, дори да бяха сродни души. Анн и Гилбърт обещаха да дойдат пак скоро и да идват често.
— Той е рядък екземпляр, нали? — каза Гилбърт, докато вървяха към дома.
— Някак си не мога да примиря простодушния му, любезен характер с дивия, пълен с приключения живот, който е водел — разсъждаваше Анн.
— Нямаше да ти се струва толкова трудно, ако го беше видяла онзи ден долу в рибарското селце. Един от мъжете в лодката на Питър Готие направи някаква грозна забележка за някакво момиче край брега. Капитан Джим направо изпепели с поглед нещастника. Той сякаш се преобрази. Не каза много — но по какъв начин го каза! Сякаш дереше кожата. Разбирам, че капитан Джим никога не би позволил да се каже нито една лоша дума срещу която и да е жена в негово присъствие.
— Чудно защо никога не се е оженил — каза Анн. — Сега трябваше да има синове, които да плават с корабите си в морето и внуци, които да се катерят върху него, за да чуят историите му — той е от този вид. Вместо това той има само една великолепна котка.
Но Анн грешеше. Капитан Джим имаше повече от това. Имаше спомени.
IX
Лесли Мур
— Отивам на разходка навън по брега тази вечер — каза Анн на Гог и Магог една октомврийска вечер. Нямаше на кого другиго да го каже, защото Гилбърт беше отишъл от другата страна на залива.
Анн поддържаше малкото си владение в безупречен ред, което може да се очаква от всеки, отгледан от Марила Кътбърт, и чувстваше, че може да се скита по брега с чиста съвест. Много и прекрасни бяха разходките й по брега, понякога с Гилбърт, понякога с капитан Джим, понякога сама със собствените си мисли и нови, горчиво-сладки мечти. Тя обичаше меките очертания на мъгливия бряг на залива и сребристия, обитаван от ветровете пясъчен бряг, но най-много обичаше каменистия бряг, с неговите скали, пещери и заливчетата с купища огладени от прибоя камъни.
Беше преминала една есенна буря, която беше продължила три дни. Оглушителен беше сблъсъкът на морските талази със скалите, белите пръски и пяна хвърчаха над плитчината. Сега брегът лежеше чист и измит след бурята; нямаше и полъх от вятър, но все още имаше лек прибой.
— О, заслужава си заради този миг да преживееш седмици бури и напрежение — възкликна Анн и хвърли възхитен поглед в далечината към мятащите се вълни от върха на скалата, където стоеше. След малко тя слезе по стръмната пътека до малкото заливче долу, където сякаш беше затворена сред скали, море и небе.