— Ще танцувам и ще пея — каза тя. — Тук няма кой да ме види. Чайките няма да разкажат на никого. Мога да лудувам колкото си искам.
Тя хвана полата си и се завъртя на пръсти около твърдата ивица пясък точно извън обсега на вълните, които почти близнаха краката й с пяната, която носеха. Като се въртеше в кръг и се смееше като дете, тя стигна до малкия нос, издаден на изток от каменистото заливче. После спря внезапно и се изчерви като божур. Не беше сама. Имаше свидетел на танца и смеха й.
Момичето със златната коса и морскосините очи седеше на объл камък на носа, наполовина скрито от една издадена скала. Тя гледаше право към Анн със странно изражение — беше силно учудена. Не носеше шапка и прекрасната й коса, сплетена на плитка, беше увита около главата й с алена панделка. Бе с рокля от някакъв тъмен плат, много обикновена; но около кръста й грееше ярък пояс от червена коприна, който подчертаваше фините й извивки. Ръцете, обхванали коляното й, бяха мургави и някак си загрубели от работа; но кожата на врата и бузите й беше бяла като сняг.
— Вие… вие сигурно ме мислите за луда — запелтечи Анн, като се опитваше да си възвърне присъствието на духа. Да бъде видяна от непозната в такава детинска самозабрава — тя, госпожа Блайт, с цялото достойнство на една омъжена жена, което трябваше да спазва. — Чувствам се ужасно.
— Не — каза момичето. — Не ви мисля за луда.
Тя не каза нищо повече. Гласът й беше безизразен, държанието й леко отблъскващо, но имаше нещо в очите й, което накара Анн да се откаже от намерението да си тръгне. Вместо това тя седна на заобления камък до момичето.
— Нека да се запознаем — каза тя с усмивка, която винаги беше успявала да спечели доверие и приятелство. — Аз съм госпожа Блайт — и живея в онази малка бяла къща горе на брега на залива.
— Да, знам — каза момичето. — Аз съм Лесли Мур, госпожа Мур — добави тя твърдо.
Анн замълча от удивление. Изобщо не беше предполагала, че това момиче е омъжено. И тя беше съседката, която Анн си беше представяла като обикновена домакиня от „Четирите вятъра“! Анн не можеше бързо да пренастрои ума си за този изненадващ обрат.
— Тогава… тогава вие живеете в онази сива къща горе до потока — запъна се тя.
— Да. Отдавна трябваше да намина да ви посетя — каза другата жена. Тя не даде никакво обяснение или извинение за това, че не беше идвала.
— Иска ми се да бяхте дошли — каза Анн, като се съвзе. — Толкова близки съседи сме, че трябва да сме приятели. Това е единственият недостатък на „Четирите вятъра“ — няма достатъчно съседи. Иначе е съвършено.
— Харесва ли ви?
— Дали ми харесва? Обичам го. Това е най-красивото място, което някога съм виждала.
— Не съм виждала много места — каза бавно Лесли Мур, — но винаги съм мислела, че тук е много хубаво. И… и на мен ми харесва. Аз често идвам на брега.
— Аз също — каза Анн. — Чудно защо досега не сме се срещали.
— Може би вие идвате по-рано, отколкото аз. Обикновено е късно — почти тъмно — когато идвам. А аз обичам да идвам точно след някоя буря — като тази. Не харесвам толкова морето, когато е тихо и спокойно. Обичам вълните и грохота на прибоя.
— Обичам го във всичките му настроения — заяви Анн. — Морето при „Четирите вятъра“ за мен е това, което беше Пътеката на влюбените у дома. Снощи изглеждаше толкова необуздано, толкова освобождаващо. Ето защо танцувах на брега така диво. Не предполагах, че някой ме гледа, разбира се. Ако госпожица Корнелия Брайънт ме беше видяла, сигурно не би предсказала нищо добро за горкия доктор Блайт.
— Вие познавате госпожица Корнелия? — каза Лесли през смях.
Тя имаше прекрасен смях. Той се надигаше на мехурчета внезапно и неочаквано с нещо възхитително детско в него. Анн също се разсмя.
— О, да. Тя няколко пъти идва в моя „Дом на мечтите“.
— Вашият „Дом на мечтите“ ли?
— О, с това глупавичко име Гилбърт и аз наричаме нашия дом. Наричаме го така само между нас. Изскочи от устата ми, преди да помисля.
— Значи малката бяла къщичка на госпожица Ръсъл е вашият „Дом на мечтите“ — каза Лесли с учудване. — Веднъж аз имах дом на мечтите, но той беше дворец — добави тя със смях.
— О, някога и аз си мечтаех за дворец — каза Анн. — Предполагам, че всички момичета го правят. И после се установяваме със задоволство в къщи с осем стаи, които сякаш изпълват всички копнежи на сърцата ни — понеже нашият принц е там. Трябвало е наистина да получите вашия замък — толкова сте красива. Трябва да ми позволите да го кажа; то трябва да бъде казано. Вие сте най-прекрасното същество, което някога съм виждала, госпожо Мур.