— Щом ще бъдем приятели, трябва да ме наричате Лесли — каза тя със странен порив.
— Разбира се. А моите приятели ме наричат Анн.
— Предполагам, че съм красива — продължи Лесли, като гледаше мрачно към морето. — Мразя красотата си. Бих желала да съм мургава и невзрачна, както най-мургавото и най-невзрачното момиче в рибарското село отсреща. Е, какво мислите за госпожица Корнелия?
Внезапната смяна на темата затвори вратата пред по-нататъшни откровения.
— Госпожица Корнелия е мила, нали? — каза Анн. — Миналата седмица Гилбърт и аз бяхме поканени в къщата й на официален чай. Чувала си как щедро посреща гости. Масата на госпожица Корнелия се огъваше. Не би повярвала, че може да сготви толкова много само за двама души. Тя беше сервирала всички видове сладкиши, за които можеш да се сетиш, освен, мисля, лимонов пай. Тя каза, че е спечелила наградата за лимонов пай на изложбата в Шарлоттаун преди десет години и оттогава не е правила такива пайове от страх да не си изгуби репутацията.
— Изядохте ли достатъчно сладкиши, за да й направите удоволствие?
— Аз не можах. Гилбърт спечели сърцето й, като изяде — няма да ти кажа колко. Тя отбеляза, че не познава мъж, който не обича стомаха си повече от Библията. Знаеш ли, обичам госпожица Корнелия.
— Аз също — каза Лесли. — Тя е най-добрата ми приятелка на този свят.
Анн тайно се зачуди защо, ако е така, госпожица Корнелия никога не й беше споменавала за госпожа Мур. Госпожица Корнелия със сигурност беше говорила свободно за всеки друг в залива „Четирите вятъра“.
— Не е ли красиво? — каза Лесли след краткотрайно мълчание, като сочеше към прекрасния ефект от сноп светлина, който падаше през една цепнатина в скалата зад тях чак до дъното на тъмнозелен подмол.
— Ефектите от светлината и сенките по тези брегове са чудесни — съгласи се Анн. — Моята стая за шиене гледа към пристанището. Цветовете и сенките никога не остават същите дори за две минути.
— И никога не си самотна? — попита Лесли рязко.
— Не съм. Мисля, че никога през живота си не съм била самотна — отговори Анн. — Дори когато съм сама, имам истински добра компания — мечти, фантазии и представи. Обичам да съм сама понякога, просто да обмисля нещата и да ги вкуся. Но аз обичам приятелството. О, няма ли да идваш да ме виждаш често? Моля те. Вярвам — добави Анн през смях, — че ще ме харесаш, като ме опознаеш.
— Чудя се дали ти ще ме харесаш — каза Лесли сериозно.
Тя не си просеше комплимент. Погледна към вълните, които започваха да се обагрят с цветове от осветена от луната пяна и очите й потъмняха.
— Сигурна съм, че ще те харесам — каза Анн. — И моля те не мисли, че съм безкрайно безотговорна, защото ме видя да танцувам на брега по залез. Все още се чувствам като момиче и понякога като дете.
— Аз съм омъжена от дванайсет години — каза Лесли.
Звучеше невероятно.
— Защо, не може да си по-стара от мен! — възкликна Анн. — Трябва да си била дете, когато си се омъжила.
— Бях на шестнайсет — каза Лесли, стана и вдигна шапката и жакета, които лежаха до нея. — Сега съм на двайсет и осем. Е, трябва да се прибирам.
— Аз също. Гилбърт сигурно ще си е у дома. Но толкова съм щастлива, че тази вечер двете дойдохме на брега и се срещнахме.
Лесли не каза нищо и Анн беше леко попарена. Тя беше предложила приятелството си искрено, но то не беше прието много благосклонно, макар и да не бе напълно отхвърлено. Те изкачиха скалите в мълчание и тръгнаха през една ливада, дивите треви бяха като килим от млечно кадифе на лунната светлина. Когато стигнаха до крайбрежната пътека, Лесли се обърна.
— Аз ще вървя по този път, госпожо Блайт. Ще дойдете някой път да ме видите, нали?
Анн се почувства така, сякаш поканата не беше искрена. Тя остана с впечатлението, че Лесли Мур я отправи с нежелание.
— Ще дойда, ако наистина искаш да дойда — каза тя малко студено.
— О, да, разбира се, че искам — възкликна Лесли.
— Тогава ще дойда. Лека нощ… Лесли.
— Лека нощ, госпожо Блайт.
Анн си отиде у дома, потънала в размисъл, и разказа за срещата си на Гилбърт.