— Как го постигна?
— О, това беше долно нещо! Никога няма да простя на Роуз Уест. Виждаш ли, скъпа, Абнър Мур държеше ипотеката на фермата на Уест, лихвата беше просрочена от няколко години, и Дик просто отиде и каза на госпожа Уест, че ако Лесли не се омъжи за него, той ще накара баща си да обяви ипотеката за просрочена. Роуз го прие ужасно — припадна и плака и умоляваше Лесли да не допуска да я изгонят от дома й. Каза, че сърцето й ще бъде разбито, ако напусне дома, в който е родила децата си. Не бих я обвинявала, че се чувства ужасно — но ти не би повярвала, че е такава егоистка и заради това ще пожертва собствената си плът и кръв, нали? Е, Роуз беше такава. И Лесли се подчини — тя обичаше майка си толкова много, че би направила всичко, за да й спести болката. Тя се омъжи за Дик Мур. Тогава никой от нас не знаеше защо. Не след дълго аз открих, че майка й я беше накарала. Бях сигурна, че има нещо нередно, защото знаех как Лесли му се беше присмивала, а не беше в характера на Лесли така да се извърта. Освен това знаех, че Дик Мур не беше от този тип мъже, за когото Лесли някога би си мечтала, въпреки хубавата му външност и смелост. Разбира се, нямаше сватбено тържество, но Роуз ме помоли да отида на сватбената им церемония. Отидох, но съжалявах, че го направих. Бях виждала лицето на Лесли на погребенията на брат й и баща й — сега сякаш я виждах на собственото й погребение. Но Роуз сияеше от щастие, повярвай ми!
Лесли и Дик се установиха в дома на Уест — Роуз не би понесла да се раздели със скъпата си дъщеря! — и живяха там през зимата. През пролетта Роуз хвана пневмония и една година по-късно умря! Лесли беше страшно съсипана. Не е ли ужасно как някои недостойни хора са обичани, докато други, които го заслужават много повече, както би си помислила, никога не получават много обич? А пък Дик се беше наситил на тихия семеен живот — точно като мъж. Пътуваше нагоре-надолу. Отиде до Нова Скотия да посети роднините си — баща му беше дошъл от Нова Скотия — и писа на Лесли, че неговият братовчед, Джордж Мур, тръгва на пътешествие до Хавана и че той ще го придружи. Името на кораба беше „Четирите сестри“ и щяха да отплават след девет седмици.
Това сигурно е било облекчение за Лесли. Но тя не каза нищо. От деня на сватбата й тя е такава, каквато е сега — студена и горда, и държаща на разстояние всички, освен мен. Аз не мога да бъда държана на разстояние, повярвай ми! Бях се залепила за Лесли както аз си знаех, въпреки всичко.
— Тя ми каза, че сте най-добрата й приятелка — каза Анн.
— Така ли? — възкликна госпожица Корнелия с възторг. — Е, благодарна съм да го чуя. Понякога се чудех дали изобщо ме иска край себе си. Сигурно си я накарала да се отпусне повече, отколкото си мислиш, иначе тя нямаше да ти каже толкова много. О, бедното момиче с разбито сърце! Никога не виждам Дик Мур, но бих искала да го пробода с нож.
Госпожица Корнелия отново изтри очите си и като успокои своята кръвожадност, продължи разказа си.
— Лесли остана сама. Дик беше засадил нивите, преди да замине и старият Абнър ги наглеждаше. Лятото отмина, а „Четирите сестри“ не се завърна. Семейство Мур от Нова Скотия разследва случая и откри, че корабът беше стигнал до Хавана и беше разтоварил стоката си. Беше натоварил друга и беше потеглил за дома; това беше всичко, което разбраха за него. Постепенно хората започнаха да говорят за Дик Мур като за мъртъв. Почти всички вярваха, че е загинал, макар че никой не беше сигурен, защото хора се бяха появявали в залива, след като бяха отсъствали дълги години. Лесли не мислеше, че е мъртъв — и беше права. Много жалко! Следващото лято капитан Джим беше в Хавана — преди да се откаже от морето, разбира се. Мислеше да подуши наоколо — капитан Джим обичаше да се рови в нещата, точно като мъж — отиде да разпитва в пансионите за моряци и подобни места, за да види дали не може да разбере нещо за екипажа на „Четирите сестри“. По-добре да не беше разлайвал кучетата, така мисля! Е, той отишъл в някакво затънтено място и там намерил един мъж. От пръв поглед познал, че това е Дик Мур, макар че имал дълга брада. Капитан Джим поръчал да я обръснат и тогава вече нямало съмнение — това бил Дик Мур — поне тялото му. Умът му не бил там — а пък душа, така мисля, той никога не е имал!