Тя беше решила, че ще е най-добре да споменава Дик Мур от време на време като възприет факт и да не придава прекалена болезненост на въпроса, като го избягва. Тя беше права, защото стеснителността на Лесли изведнъж изчезна. Очевидно тя се беше питала колко знае Анн за условията на живота й и беше облекчена, че не се налагаше да обяснява нищо. Тя позволи да вземат шапката и жакета й и седна сгушена като малко момиче в големия фотьойл до Магог. Тя беше облечена изискано и грижливо. Красивата й коса блестеше като разтопено злато на топлата светлина от огъня. Морскосините й очи бяха пълни с нежен смях и чар. В момента, под влиянието на „Дома на мечтите“, тя отново беше малко момиче. Атмосферата на много любов, осветила малката къща, я обгръщаше цялата. Присъствието на двама здрави и щастливи млади хора от собственото й поколение я преобразяваше. Госпожица Корнелия и капитан Джим едва ли биха я познали. За Анн беше трудно да повярва, че това беше студената, неотзивчива жена, която беше срещнала на брега. И колко жално гледаха очите на Лесли към шкафовете с книги между прозорците!
— Библиотеката ни не е много богата — каза Анн, — но всяка книга в нея е приятел. Събирали сме нашите книги през годините, оттук и оттам, като никога не сме купували нито една, без първо да я прочетем и да знаем, че е подходяща за нас.
Лесли се смееше — красив смях, който изглеждаше сроден на веселата глъчка, отеквала в малката къща през изминалите години.
— Имам няколко книги от татко, не много — каза тя. — Чела съм ги, докато ги науча почти наизуст. Не получавам много книги. Има разменна библиотека в магазина на Глен — но не мисля, че комисията, която избира книгите за господин Паркър, има добър вкус към литературата — или може би не ги е грижа. Толкова рядко получавах някоя книга, която наистина ми харесваше, че се отказах да вземам.
— Нашите книги са и твои — каза Анн. — Ти си от сърце добре дошла да заемаш която и да е от библиотеката ни.
— Предлагаш ми богата плячка — каза Лесли развеселено.
После, когато часовникът удари десет, тя стана с нежелание.
— Трябва да вървя. Не разбрах, че е толкова късно. Капитан Джим винаги казва, че не е дълго да стоиш един час. Но аз стоях два — о, колко ми беше приятно — добави тя откровено.
— Идвай по-често — казаха Анн и Гилбърт.
Те бяха станали и стояха заедно пред отблясъците от огъня. Лесли ги погледна — млади, изпълнени с надежди, щастливи, олицетворяващи всичко, което й беше липсвало и винаги щеше да й липсва. Светлината от лицето й изчезна. Изчезна самото момиче. Остана огорчената, измамена жена, която отвърна на поканата почти студено и се оттегли с наскърбена припряност.
Анн я гледаше, докато изчезна в сенките на мразовитата и мъглива нощ. После се обърна бавно към блясъка на собствената си камина.
— Не е ли прекрасна, Гилбърт? Косата й ме очарова. Госпожица Корнелия казва, че стигала до петите й. Руби Джилис имаше красива коса — но косата на Лесли е жива — всеки косъм от нея е живо злато.
— Тя е много красива — съгласи се Гилбърт, толкова охотно, че Анн почти си пожела той да е по-малко ентусиазиран.
— Гилбърт, щеше ли да харесваш косата ми повече, ако беше като на Лесли? — попита тя замислено.
— Не бих искал косата ти да е с друг цвят, освен с този, който е сега — каза Гилбърт и допълни убедително: — Ти нямаше да си Анн, ако имаше златна коса — или коса с какъвто и да е цвят, освен…
— Червен — каза Анн с мрачно удовлетворение.
— Да, червен, за да дава топлина на тази млечнобяла кожа и на тези твои искрящи сиво-зелени очи. Златна коса изобщо не би ти отивала, кралице Анн.
— Тогава можеш да се възхищаваш на косата на Лесли колкото си искаш — каза кралицата великодушно.
XII
Призрачна вечер
Една вечер, седмица по-късно, Анн реши да изтича през нивята до къщата горе край потока на неофициално посещение. Беше вечер със сива мъгла, която беше пропълзяла откъм залива, беше обвила пристанището, изпълнила деретата и долините и плътно прилепнала към есенните ливади. Анн видя „Четирите вятъра“ в нова светлина, той й се стори странен, загадъчен и прекрасен; но също предизвика у нея леко усещане за самота. Гилбърт беше излязъл и щеше да се върне чак на сутринта, беше на някакви медицински четения в Шарлоттаун. Анн копнееше за час в компанията на някоя приятелка. И капитан Джим, и госпожица Корнелия бяха „добри другари“, всеки посвоему, но младостта копнееше за младост.