— В тази къща никога не е имало сватба — каза тя полуизвинително на госпожа Рейчъл Линд. — Когато бях малка, чух един стар свещеник да казва, че една къща не е истински дом, докато не бъде осветена от раждане, сватба и смърт. Имали сме смърт тук — баща ми и майка ми умряха тук, както и Матю; тук сме имали дори раждане. Много отдавна, точно след като се бяхме преместили в тази къща, бяхме наели за малко женен ратай и жена му роди тук. Но досега не е имало сватба. Изглежда толкова странно като си помисля, че Анн ще се омъжва. Някак си за мен тя все още е малкото момиче, което Матю доведе у дома преди петнайсет години. Не мога да повярвам, че е пораснала. Никога няма да забравя какво почувствах, когато видях, че Матю води момиче. Чудя се какво ли е станало с момчето, което щяхме да имаме, ако не беше станала грешка. Чудя се каква е неговата съдба.
— Е, това беше щастлива грешка — каза госпожа Рейчъл Линд. — Макар че, да ви кажа, имаше време, когато не мислех така — онази вечер аз наминах да видя Анн и тя ни устрои такава сцена. Оттогава са се променили много неща, ето какво.
Госпожа Рейчъл въздъхна и после пак се оживи. Когато на дневен ред бяха сватбите, госпожа Рейчъл беше готова да забрави миналото.
— Ще подаря на Анн две от моите памучни тъкани кувертюри — продължи тя. — Едната на тютюневи райета и другата на ябълкови листа. Тя ми каза, че отново идват на мода. Е, модни или не, смятам, че за легло в стая за гости няма нищо по-хубаво от красива кувертюра на ябълкови листа, ето какво. Трябва да накарам да ги избелят. Те стоят зашити в памучни торби от смъртта на Томас и сигурно цветът им е ужасен. Но има още цял месец, избелването на роса ще направи чудеса.
Само един месец! Марила въздъхна, а после каза гордо:
— Аз пък ще дам на Анн онези половин дузина шити черги, които имам на тавана. Никога не бях предполагала, че тя ще ги иска — те са толкова старомодни и според мен сега всички искат само шити килимчета. Но тя ме помоли за тях — каза, че ще сложи на пода или тях, или нищо. Те са красиви. Направила съм ги от най-хубавите парцали и съм ги съшила на ивици. Беше такава занимавка през последните няколко зими. Ще й направя и достатъчно буркани конфитюр от сини сливи, за да напълни шкафа си за цяла година. Наистина изглежда странно. Онези дървета нямаха дори цвят цели три години и си помислих, че можем да ги отсечем. Но тази пролет целите бяха в бяло и не си спомням в „Грийн Гейбълс“ някога да сме имали такава реколта от сливи.
— Е, слава богу, че Анн и Гилбърт най-накрая наистина ще се оженят. Винаги съм се молела за това — каза госпожа Рейчъл с тон, говорещ за спокойната й увереност, че нейните молитви са помогнали доста. — Беше огромно облекчение, като разбрах, че тя всъщност не е имала намерение да се омъжва за онзи от Кингспорт. Разбира се, той беше богат, а Гилбърт е беден — най-малкото, което може да се каже; но пък той е момче от острова.
— Той е Гилбърт Блайт — отбеляза Марила със задоволство. Марила би умряла, преди да признае на глас мисълта, която винаги беше присъствала дълбоко в съзнанието й, когато наблюдаваше как расте Гилбърт от детинството си насам — мисълта, че ако не беше собствената й упорита гордост много, много отдавна, той можеше да бъде неин син. Марила усещаше, че по някакъв странен начин женитбата му с Анн щеше да поправи онази стара грешка. От злото на някогашното огорчение беше произлязло добро.
Колкото до самата Анн, тя беше толкова щастлива, че чак се плашеше. Боговете, казва едно старо суеверие, не обичат да виждат твърде щастливи смъртни. А и някои от смъртните не обичаха да виждат щастливи човешки същества. Две от тази пасмина посетиха Анн една теменужена привечер и се опитаха да направят всичко по силите си, за да помрачат надеждите й. Ако си въобразявала, че има нещо специално, заради което да се възхищава на д-р Блайт или ако си въобразявала, че той е все така безумно влюбен в нея, както може би докато е бил още съвсем млад, несъмнено техен дълг било да й представят въпроса в друга светлина. И все пак тези две достойни дами не бяха врагове на Анн. Обратното, те много я харесваха и биха я защитили като собственото си дете, ако някой друг я нападнеше. Човешката природа не е задължена да бъде последователна.
Госпожа Инглис — по баща Джейн Андрюс — дойде с майка си и госпожа Джаспър Бел. У Джейн човешката доброта не бе изчезнала в годините на съпружески препирни. Заложбите й бяха намерили благодатна почва. Въпреки факта — както би казала госпожа Рейчъл Линд — че тя се беше омъжила за милионер, бракът й беше щастлив. Богатството не я беше увредило. Тя все още си беше кротката, дружелюбна, розовобузеста Джейн от стария квартет, като се радваше на щастието на старата си приятелка. Джейн беше толкова живо заинтересована от всички изискани дреболии в чеиза на Анн, сякаш той можеше да съперничи на нейните собствени копринени великолепия с бижута. Джейн не беше съвършена и може би никога през живота си не беше казвала нищо, което си заслужава да се чуе, но тя никога не казваше нищо, което би могло да нарани чувствата на когото и да било.