„Само ако можеха Дайана, Фил, Прис или Стела да се отбият, за да си побъбрим, каза си тя, колко щеше да е хубаво! Тази вечер е толкова призрачна.“
Анн крачеше в мъглата с няколко нови списания под мишница за Лесли.
„Лесли умира за книги и списания, беше й казала госпожица Корнелия, не може да си позволи нито да ги купува, нито да се абонира за тях. Наистина е окайващо бедна. Не мога да разбера как изобщо успява да живее от оскъдната рента, която носи фермата. Тя никога не се оплаква от бедността, но зная какво й е. Радвам се, че тя изглеждаше толкова весела и щастлива вечерта, която прекара с теб. Не отлагай много да й върнеш посещението. Ако се забавиш, тя ще помисли, че е защото не можеш да гледаш Дик и отново ще се затвори в черупката си. Дик е едно голямо, едро, безобидно бебе, но глупавата усмивка на лицето му изнервя някои хора. Слава богу, че самата аз нямам нерви. Сега харесвам Дик Мур повече, отколкото навремето, когато беше с всичкия си. Един ден бях слязла там да помогна на Лесли в чистенето на къщата и пържех понички. Дик се мотаеше наоколо, за да си вземе от тях, както обикновено, и съвсем неочаквано грабна една, която пареше още, понеже току-що я бях извадила, и я изпусна на врата ми, когато се навеждах. После избухна в смях. Повярвай, Анн, тогава трябваше да събера цялата си добра воля, за да не грабна тенджерата с вряща мазнина и да не му я излея на главата.“
Анн се смееше на гнева на госпожица Корнелия, докато вървеше забързано в тъмнината. Но смехът звучеше зловещо тази вечер. Тя беше съвсем сериозна, когато стигна до къщата сред върбите. Всичко беше притихнало. Предната част на къщата изглеждаше тъмна и безлюдна, така че Анн се промъкна към страничната врата, която водеше от верандата към малка всекидневна. Там спря безшумно.
Вратата беше отворена. Вътре, в слабо осветената стая, седеше Лесли Мур, положила ръце на масата и склонила глава върху тях. Тя плачеше безутешно — с ниски, силни, задавени хлипания, сякаш в някаква агония се опитваше да изплаче душата си. До нея седеше старо черно куче, с нос в скута й, големите му кучешки очи бяха изпълнени с безмълвно, умолително съчувствие и преданост. Анн се отдръпна смутено. Почувства, че не може да се намесва в тази мъка. Сърцето й се свиваше от съчувствие, което не можеше да изкаже. Да влезе сега би означавало завинаги да затвори вратата към всякаква възможна помощ и приятелство. Някакъв инстинкт предупреди Анн, че гордото, страдащо момиче никога няма да прости на този, който я изненада в миг на слабост и отчаяние.
Анн слезе безшумно от верандата и тръгна през двора. В края му тя чу гласове в мрака и видя неясната светлина на лампа. На портата тя срещна двама мъже — капитан Джим с фенер и друг, който трябваше да е Дик Мур — огромен мъж, грозно надебелял, с широко, кръгло червендалесто лице и празен поглед. Дори на слабата светлина на Анн й се стори, че в очите му има нещо необикновено.
— Вие ли сте, скъпа госпожо Блайт? — каза капитан Джим. — Не, не, не ви трябва да обикаляте сама в такава нощ. Като нищо ще се загубите. Само ме почакайте да прибера Дик на сигурно през вратата и ще се върна да ви осветявам пътя през полето. Няма да позволя доктор Блайт да се върне у дома и да разбере, че сте отишли право на нос Лефорс в мъглата. Една жена го направи преди четирийсет години.
— Значи сте идвали да видите Лесли — каза той, когато се върна при нея.
— Не влязох — каза Анн и му разказа какво беше видяла.
Капитан Джим въздъхна.
— Горкото, горкото малко момиченце! Тя не плаче често, скъпа госпожо Блайт — твърде смела е за това. Сигурно се чувства ужасно, когато плаче. Нощ като тази е тежка за бедните жени, които скърбят. Това ме кара да се сещам за всичко, което сме изстрадали или от което сме се страхували.
— Пълно е с призраци — каза Анн и потръпна. — Ето защо дойдох — исках да хвана човешка ръка и да чуя човешки глас. Сякаш тази вечер има толкова нечовешки присъствия. Дори собствената ми мила къща е пълна с тях. Те направо ме избутаха с лакти навън. Затова избягах тук за човешка компания.
— Хубаво сте направили, че не сте влезли, скъпа госпожо Блайт. На Лесли нямаше да й хареса. Не би й харесало аз да вляза с Дик, както бих направил, ако не ви бях срещнал. Дик беше с мен целия ден. Водя го със себе си, колкото мога, за да помогна поне малко на Лесли.
— Няма ли нещо странно в очите му? — попита Анн.
— Забелязали сте това? Да, едното око е синьо, а другото с лешников цвят — баща му имаше същите очи. Това е особеност на семейство Мур. По това го познах, когато за първи път го видях в Куба. Ако не бяха очите му, нямаше да се сетя, че е той с тази негова брада и дебелина. Знаете ли, че аз го намерих и го доведох у дома. Госпожица Корнелия все казва, че не е трябвало да го правя, но не мога да се съглася с нея. Това беше правилно. За това няма спор в главата ми. Но старото ми сърце го боли за Лесли. Тя е само на двайсет и осем и е изяла повече горчив хляб от повечето жени на осемдесет години.