Известно време те вървяха мълчаливо. Скоро Анн каза:
— Знаете ли, капитан Джим, не обичам да се разхождам с фенер. Все имам странното усещане, че извън кръга светлина, точно отвъд края му в тъмнината, съм заобиколена от лукави, зловещи същества, които ме гледат от сенките. Имам това чувство от детство. Каква ли е причината? Никога не се чувствам така, когато съм в пълен мрак.
— И аз усещам нещо подобно — призна капитан Джим. — Мисля, че когато тъмнината е близо до нас, тя ни е приятел. Но когато я отблъснем от себе си — когато се разделим с нея, тъй да се каже, със светлината на фенера — тя става враг. Но мъглата се вдига. Подухва западен вятър, ако забелязвате. Звездите вече ще са се показали, когато стигнете у дома.
Те се показаха; и когато Анн влезе отново в своя „Дом на мечтите“, червените въглени все още горяха в огнището и всички призрачни присъствия бяха изчезнали.
XIII
Ноемврийски дни
Великолепието на цветовете, които искряха седмици наред по бреговете на пристанището „Четирите вятъра“ бяха повехнали в мекото сиво-синьо на късната есен. Дойдоха много дни, когато полята и бреговете бяха закрити от мъгла и дъжд, когато Анн се събуждаше и се молеше никой кораб да не се приближи в мрачния северен бряг. Ако това станеше, дори огромната, вярна светлина на фара, която се въртеше безстрашно в мрака, не можеше да го изведе на сигурен пристан.
— Понякога през ноември се чувствам така, сякаш пролетта никога повече няма да дойде — въздъхна тя, опечалена от безнадеждната неугледност на измръзналите си саксии. Някогашната весела градинка сега беше доста унило място и ломбардските тополи бяха със свити платна, както казваше капитан Джим. Но боровата гора зад малката къща беше вечнозелена, а дори през ноември и декември имаше благи дни на слънчева светлина и пурпурна омара, когато пристанището танцуваше и блестеше така жизнерадостно, както в разгара на лятото.
Анн и Гилбърт прекараха много есенни вечери във фара. Това винаги повдигаше духа им. Дори когато морето беше мъртво сиво, сякаш слънчева светлина струеше около него. Капитан Джим и Гилбърт провеждаха дълги беседи на висок стил дори на най-незначителни теми.
— Обичам да размишлявам над всякакви проблеми, въпреки че не мога да ги разреша — каза капитан Джим. — Баща ми смяташе, че не трябва да говорим за неща, от които не разбираме, но ако не говорехме за всичко, докторе, темите ни за разговор щяха да бъдат много оскъдни.
Докато те си говореха, Анн ги слушаше или мечтаеше. Понякога Лесли отиваше с тях на фара и тя и Анн се разхождаха по брега в тайнствения полумрак или седяха на скалите под фара, докато тъмнината ги върнеше към веселия огън. После капитан Джим им вареше чай и им разказваше приказки за земи и морета и за разни случки в големия свят отвън.
На Лесли, изглежда, тези веселби във фара винаги й бяха много приятни и тя разцъфтяваше в остроумие и красив смях или мълчеше с блеснали очи. Когато присъстваше Лесли, разговорът имаше особен вкус и аромат, които им липсваха в нейно отсъствие. Дори когато не говореше, сякаш вдъхновяваше красноречието на останалите. Капитан Джим разказваше историите си по-добре, Гилбърт беше по-бърз в доводите и остроумните си отговори, Анн усещаше как някои сантиментални излияния напираха на устните й под влияние на Лесли.
— Това момиче е родено да бъде водач на обществени и интелектуални кръгове, далече от „Четирите вятъра“ — каза тя на Гилбърт една вечер, когато се прибираха у дома. — Тук тя се похабява, похабява се.
— Слуша ли добре капитан Джим и мен онази вечер, когато обсъждахме общо този въпрос? Стигнахме до успокояващото заключение, че Създателят вероятно знае как да ръководи вселената толкова добре, колкото и нас. В крайна сметка, няма такива неща като „похабен“ живот, освен когато човек съзнателно прахосва и похабява собствения си живот — което Лесли Мур със сигурност не прави. Някои хора например биха си помислили, че Анн Блайт — бакалавър от „Редмънд“, когото редакторите бяха започнали да ценят — се е „похабил“ като съпруга на начинаещ селски доктор в провинциалната общност на „Четирите вятъра“.