— Колко ли часове е работила над нея — каза Анн. — А платът сигурно е струвал повече, отколкото може да си позволи. Много мило от нейна страна.
Но Лесли беше безцеремонна и рязка, когато Анн й благодари — Анн отново се почувства отхвърлена.
Подаръкът на Лесли не беше единствен в малката къща. Госпожица Корнелия се беше отказала за момента от шиенето на дрехи за нежелани осми бебета и беше се впуснала в шиене за едно много желано първо дете. Филипа Блейк и Дайана Райт изпратиха чудесни дрехи; и госпожа Рейчъл Линд изпрати няколко, в които хубавият плат и здравите шевове заместваха бродериите и наборите. Самата Анн уши много неща, като прекара над тях най-щастливите часове от тази щастлива зима.
Капитан Джим беше най-честият гост в малката къща и никой не беше по-добре приет от него. Всеки ден Анн заобичваше все повече простодушния, искрен стар моряк. Капитан Джим беше от онези редки и интересни хора, които „винаги казват нещо, когато говорят“.
Сякаш нищо не можеше да разстрои или да обезсърчи капитан Джим.
— Май съм придобил навика да се радвам на нещата — каза той веднъж, когато Анн спомена за неизменната му бодрост. — Той е станал толкова хроничен, че май се радвам и на неприятните неща.
Една вечер на светлината от огнището Анн видя „Книгата на живота“ на капитан Джим. Нямаше нужда да го убеждава да я покаже и той с гордост й я даде да я чете.
— Написах я, за да я оставя на малкия Джо — каза той. — Не ми харесва мисълта всичко, което съм направил и видял, да бъде забравено, след като се отправя на последното си плаване. Джо ще си спомня и ще разказва историите на децата си.
Беше стара книга, подвързана с кожа, в която бяха описани неговите пътешествия и приключения. Анн си помисли каква скъпоценна находка би било това за някой писател. Всяко изречение беше златно зърно. Самата книга нямаше литературни достойнства. Очарованието на разказвач изоставяше капитан Джим, когато стигнеше до писалка и мастило. Той можеше само да нахвърля грубо скелета на прочутите си разкази, обаче и правописът, и граматиката куцаха безнадеждно. Но Анн усети, че ако някой, притежаващ дарба, можеше да вземе това просто описание на смелия живот, пълен с приключения, от него можеше да стане чудесен роман.
Анн разказа за това на Гилбърт, докато вървяха към дома.
— Анн, защо не опиташ самата ти?
Анн поклати глава.
— Не. Бих искала да мога. Но това не е по силите на таланта ми. Ти знаеш в какво съм най-силна, Гилбърт — фантастичното, фееричното, красивото. За да се опише животът на капитан Джим както трябва, е необходима рядка комбинация от дарби. Пол би могъл да го направи, ако беше по-възрастен. Във всеки случай ще го помоля да дойде през лятото и да се запознае с капитан Джим.
„Ела ни на гости — писа Анн на Пол. — Страхувам се, че тук не можеш да откриеш Нора, Златната дама или Близнаците моряци; но ще намериш един стар моряк, който може да ти разкаже чудесни истории.“
Пол обаче отговори, че за съжаление тази година не може да дойде. Заминавал за две години да учи в чужбина.
„Когато се върна, ще дойда в «Четирите вятъра», скъпа учителко“, пишеше той.
— Но междувременно капитан Джим остарява — каза Анн тъжно — и няма кой да напише неговата книга на живота.
XVII
Пролетни дни
Ледът на пристанището стана черен и разяден от мартенското слънце. През април морето в залива беше синьо и ветровито, с бели вълнички, а фарът на „Четирите вятъра“ отново красеше здрача.
— Толкова се радвам да го видя пак — каза Анн в първата вечер, когато той светна отново. — Толкова ми липсваше цяла зима. Без него северозападното небе изглеждаше празно и самотно.
Земята беше мека с новите, златистозелени новородени листа. Над горите отвъд Глен имаше смарагдова мараня. Призори долините откъм морето се изпълваха с феерични мъгли.
Трептящи ветрове идваха и си отиваха със солена пяна в дъха си. Херингата се събираше на пасажи и рибарското село се събуди за живот. Пристанището гъмжеше от бели платна, отправили се към канала. Корабите отново започнаха да влизат и излизат от пристанището.