— Е, това не е толкова зле! — възкликна госпожица Корнелия със съчувствие.
Капитан Джим и Гилбърт се спогледаха. После внезапно станаха и излязоха.
— Понякога — каза капитан Джим, като се превиваше — е грях да не се смееш. Ах, тези жени!
XVIII
Зора и здрач
В началото на юни, когато дюните бяха в огромен ореол от розови диви рози и Глен беше залят от ябълкови цветове, Марила пристигна в малката къща. Носеше голям черен куфар от конски косъм, украсен с месингов обков, който половин век беше почивал необезпокояван на тавана в „Грийн Гейбълс“. Сюзън Бейкър, която след двуседмичния си престой в малката къща беше започнала да боготвори „младата госпожа докторша“, отначало прие Марила доста ревниво. Но понеже Марила не се опитваше да се меси в кухнята и не показваше желание да прекъсва службата на Сюзън за благото на госпожа докторшата, добрата помощница се примири с присъствието й и каза на приятелите си в Глен, че госпожица Кътбърт е изискана възрастна дама и си знае мястото.
Една вечер, когато небето беше пълно с червено великолепие и червеношийките пееха в мрака, в малкия „Дом на мечтите“ внезапно настъпи суматоха. Позвъниха по телефона в Глен и доктор Дейв и сестра с бяла касинка припряно тръгнаха на път. Марила сновеше по градинските алеи между черупките от раковини, като мърмореше молитви между стиснатите си устни, а Сюзън седеше в кухнята с памук в ушите и престилка на главата.
Лесли погледна от къщата горе край потока, видя, че всички прозорци на малката къща светят и не спа тази нощ.
Юнската нощ беше къса. Но тя се стори вечност на онези, които чакаха и се молеха.
— О, ще свърши ли някога? — каза Марила. После видя колко сериозни бяха доктор Дейв и сестрата и не посмя да задава повече въпроси. Нима е възможно Анн да… но Марила не можеше да предполага това.
— Не ми казвай — каза Сюзън свирепо в отговор на страданието в очите на Марила, — че Господ може да е толкова жесток и да ни отнеме това мило агънце, което всички толкова обичаме.
— Отнемал е и по-обичани — каза Марила с пресипнал глас.
Но на разсъмване, когато изгряващото слънце разкъса мъглите, надвиснали над пясъчния насип, в малката къща дойде радостта. Анн беше вън от опасност, а до нея лежеше едно мъничко момиченце с очите на майка си. Гилбърт, с посивяло лице и изтощен от нощната си агония, слезе да го съобщи на Марила и на Сюзън.
— Слава богу — потрепери Марила.
Сюзън стана и извади памука от ушите си.
— А сега за закуската — каза оживено Сюзън. — Аз съм на мнение, че всички ще сме доволни да хапнем и да пийнем. Кажете на младата госпожа докторша да не се тревожи за нищо — Сюзън е насреща. Кажете й да мисли само за бебето си.
Гилбърт се усмихна доста тъжно, докато излизаше. Но на Анн, с лице, пребледняло от болката, но с грейнали от майчинството очи, нямаше нужда да й казват да мисли за бебето си. Тя не мислеше за нищо друго. За няколко часа тя бе вкусила толкова прекрасно щастие, че се чудеше дали ангелите на небето не й завиждат.
— Малката Джойс — мърмореше тя, когато Марила влезе да види бебето. — Решихме да я наречем така, ако е момиченце. Имаше толкова много имена, които ни харесваха; не можехме да изберем, затова решихме да е Джойс. За по-кратко можем да я наричаме Джой. О, Марила, преди мислех, че съм щастлива. Сега зная, че е било само подобие на щастие.
— Не трябва да говориш, Анн. Почакай, докато си възвърнеш силите — предупреди я Марила.
— Знаеш колко ми е трудно да не говоря — усмихна се Анн.
Отначало тя беше твърде слаба и твърде щастлива, за да забележи, че Гилбърт и сестрата изглеждаха угрижени, а Марила натъжена. После незабележим, студен и безпощаден страх пропълзя в сърцето й. Защо радостта на Гилбърт не е по-голяма? Защо не говори за бебето? Защо не й го дават след първия божествено щастлив час? Беше… беше ли се случило нещо лошо?
— Гилбърт — прошепна Анн умолително, — бебето… е добре… нали? Кажи ми, кажи ми.
Много време отне на Гилбърт да се обърне. После се наведе над Анн и я погледна в очите. Марила, която слушаше уплашено пред вратата, чу жален, отчаян стон и избяга в кухнята, където Сюзън плачеше.
— О, горкото агънце, горкото агънце! Няма да го понесе, госпожице Кътбърт! Страхувам се, че това ще я убие. Тя толкова искаше това бебе. Как може да не излезе нищо, госпожице Кътбърт?
— Страхувам се, че е така, Сюзън. Гилбърт казва, че няма надежда. Още в началото разбра, че малкото няма да оживее.