На залез-слънце малката душа, която беше дошла на бял свят на разсъмване, си отиде, като остави след себе си отчаяние.
На следващия ден положиха малкото телце в тапициран с кадифе ковчег, който Лесли беше покрила с ябълкови цветове, и я откараха в гробището на църквата отвъд залива. Госпожица Корнелия и Марила прибраха всичките направени с любов дрешки, заедно с кошчето, което беше украсено с дантели.
— Това е страшно разочарование за мен — въздъхна госпожица Корнелия. — Очаквах това бебе и исках да е момиче.
— Мога само да съм благодарна, че Анн остана жива — каза Марила, потрепервайки, като си припомняше мрачните часове, когато момичето, което обичаше, минаваше през долината на сенките.
— Горкото, горкото агънце! Сърцето й е разбито — каза Сюзън.
— Завиждам на Анн — каза Лесли неочаквано и грубо. — Бих й завиждала, дори ако беше умряла! Беше майка за един хубав ден. С радост бих дала живота си за това!
— Не бих говорила така, скъпа Лесли — каза госпожица Корнелия неодобрително. Тя се страхуваше, че достопочтената госпожица Кътбърт ще помисли Лесли за ужасна.
Възстановяването на Анн беше дълго и мъчително заради много неща. Разцъфналите цветя и слънчевата светлина в света на „Четирите вятъра“ силно я терзаеха. Но когато валеше пороен дъжд, тя си представяше, че той удря безмилостно малкия гроб отвъд залива. А когато вятърът разпиляваше листата, тя чуваше тъжни гласове в него, които преди не беше чувала.
Любезните посетители също я огорчаваха с добронамерените си баналности, с които се стремяха да прикрият непрежалимата тежка загуба. Допълнителна рана причини писмото на Фил Блейк. Фил беше научила за раждането на детето, но не за смъртта му, и беше написала на Анн поздравително писмо с радостни благопожелания, от което силно я заболя.
— Щях щастливо да му се смея, ако бебето ми беше живо — ридаеше тя пред Марила. — Но като го няма, това изглежда просто като безпричинна жестокост — макар да знам, че Фил не би ме наранила за нищо на света. О, Марила, не знам как някога бих могла отново да бъда щастлива. Всичко ще ме наранява до края на живота ми.
— Времето ще ти помогне — каза Марила, която се разкъсваше от съчувствие, но никога не можа да се научи да го изразява по друг начин, освен с остарели фрази.
— Не е честно — извика Анн. — Бебета се раждат и живеят на места, където не ги искат — където ще бъдат пренебрегвани, където няма да имат никакви възможности. Толкова щях да обичам моето бебе, да се грижа за него толкова нежно и да се опитам да й дам най-добрите възможности. А не ми беше позволено да я запазя.
— Това беше Божията воля, Анн — каза Марила, безпомощна пред загадката на вселената — каква е причината за незаслуженото страдание. — А на малката Джой й е по-добре там.
— Не мога да повярвам — проплака Анн горчиво. После, като видя, че Марила изглежда потресена, тя добави разпалено: — Защо изобщо трябваше да се ражда? И откъде знаеш, че е била Божията воля? Може би просто силите на злото са попречили на Божиите намерения. Не може да се очаква от нас да се примирим с това.
— О, Анн, не говори така — каза Марила, искрено обезпокоена да не би Анн да се понесе в дълбоки и опасни води. — Не можем да разберем всичко, но трябва да имаме вяра. Трябва да вярваме, че всичко е за добро. Зная, че сега ти е трудно да мислиш така. Но опитай се да бъдеш смела — заради Гилбърт. Той толкова се безпокои за теб. Ти не възстановяваш силите си толкова бързо, колкото би трябвало.
— О, зная, че съм голяма егоистка — въздъхна Анн. — Обичам Гилбърт повече от всякога и искам да живея заради него. Но сякаш част от мен е погребана в онова малко гробище край залива. И ме боли толкова, че се страхувам от живота.
— Няма винаги да боли толкова много, Анн.
— Мисълта, че понякога може да спира да ме боли, ме наранява повече от всичко друго, Марила.
— Да, зная. И аз съм го изпитвала, за други неща. Но всички ние те обичаме, Анн. Капитан Джим идва всеки ден да пита за теб. И госпожа Мур непрекъснато е тук, а госпожица Брайънт прекарва повечето от времето си да готви вкусни неща за теб. На Сюзън това много не й харесва. Тя мисли, че може да готви толкова добре, колкото госпожица Брайънт.
— Скъпата Сюзън! О, всички са толкова мили с мен, Марила. Не съм неблагодарна и навярно когато тази ужасна болка понамалее, ще открия, че мога да продължа да живея.
XIX
Изгубената Маргарет
Анн откри, че би могла да продължи да живее. Дойде и денят, когато тя се усмихна отново на една от речите на госпожица Корнелия. Но имаше нещо, което не се беше появявало преди в усмивката на Анн.