XX
Премахнати прегради
— Анн — каза Лесли, като рязко прекъсна настъпилата за кратко тишина, — не знаеш колко е хубаво отново да седя тук с теб, да работим, да разговаряме и да мълчим заедно.
Те седяха сред синеоките цветя на брега на потока в градината на Анн. Водата блещукаше и си тананикаше нещо край тях; брезите хвърляха върху тях шарените си сенки; покрай пътечките цъфтяха рози. Слънцето започваше да се спуска, а въздухът беше изпълнен със смесена музика. Имаше една музика на вятъра в боровете зад къщата, друга — на вълните върху насипа, и трета — от далечната камбана на църквата, край която спеше вечен сън мъничкото момиченце. Анн обичаше тази камбана, макар че сега й навяваше тъжни мисли.
Тя погледна с любопитство към Лесли, която беше захвърлила ръкоделието си и говореше без задръжки, което беше крайно необичайно за нея.
— В онази ужасна нощ, когато ти беше толкова болна — продължи Лесли — си мислех, че може би повече няма да разговаряме, да се разхождаме и да работим заедно. И разбрах какво означава за мен приятелството ти и какво противно зверче съм била.
— Лесли! Лесли! На никого не разрешавам да обижда приятелите ми.
— Истина е. Точно такава съм — противно зверче. Трябва да ти кажа нещо, Анн. Предполагам, че то ще те накара да ме презираш, но трябва да го призная. Анн, през изминалата зима и през пролетта имаше време, когато те мразех.
— Знаех — каза спокойно Анн.
— Знаела си?
— Да, виждах го в очите ти.
— И въпреки това продължи да ме обичаш и да бъдеш моя приятелка.
— Е, ти ме мразеше само понякога, Лесли. През останалото време ме обичаше, мисля.
— Да, със сигурност. Но това друго неприятно чувство винаги се завръщаше в сърцето ми, като разваляше всичко. Мразех те, защото ти завиждах — о, понякога се разкъсвах от завист към тебе. Ти имаше скъп малък дом и любов, и щастие, и мечти — всичко, което винаги съм искала и никога не съм имала и не можех да имам. О, никога не можех да имам! Това ме измъчваше. Нямаше да ти завиждам, ако имах надежда, че някога животът ми ще бъде различен. Но нямах, нямах… и това изглеждаше несправедливо. Това ме караше да се противопоставям и ме огорчаваше, затова те мразех толкова понякога. О, толкова се срамувах от това. И сега умирам от срам. Но не можех да го преодолея. През онази нощ, когато се страхувах, че може да не оживееш, си мислех, че ще бъда наказана за злобата си, и тогава много те обичах, Анн. Никога не съм имала кого да обичам, откакто умря майка ми, освен старото куче на Дик. Толкова е страшно да нямаш кого да обичаш — животът е толкова празен, а няма нищо по-лошо от празнотата.
Лесли трепереше и започваше да се обърква от силата на чувствата си.
— Недей, Лесли — помоли я Анн. — Разбирам, не говори повече за това.
— Трябва, трябва. Когато разбрах, че си жива, се заклех да ти кажа веднага, щом се оправиш, че няма повече да приемам приятелството и дружбата ти, без да ти кажа колко съм недостойна за тях. И толкова се страхувах, че заради това ще ме намразиш.
— Не трябва да се страхуваш от това, Лесли.
— О, толкова се радвам, толкова се радвам, Анн. — Лесли здраво стисна почернелите си и загрубели от работа ръце, за да спре треперенето им. — Но искам да ти разкажа всичко, щом сега съм започнала. Предполагам, че не си спомняш първия път, когато ме видя. Не беше онази вечер на брега.
— Не, беше вечерта, когато Гилбърт и аз дойдохме у дома. Ти подкарваше гъските си надолу по хълма. Спомням си много добре! Мислех си колко си красива. След това седмици наред умирах от желание да разбера коя си ти.
— Аз разбрах кои сте вие, макар че никога преди това не ви бях виждала. Бях чула за новия доктор и съпругата му, които щяха да дойдат да живеят в малката къща на госпожица Ръсъл. Аз… аз те намразих в онзи миг, Анн.
— Усетих омразата в очите ти, а после се усъмних, помислих, че съм се излъгала. Защо беше това?
— Защото изглеждаше толкова щастлива. О, сега ще се съгласиш с мене, че съм противно зверче — да мразя друга жена, само защото е щастлива, и то когато щастието й не ми отнема нищо! Ето защо не идвах да те видя. Много добре знаех, че трябва, дори нашите прости обичаи в „Четирите вятъра“ го изискват. Но не можех. Гледах те през моя прозорец. Виждах те да се разхождаш вечер с мъжа си в градината или да тичаш по алеята с тополите, за да го посрещнеш. И това ме огорчаваше. Но от друга страна исках да го преодолея. Чувствах, че ако не бях толкова лоша, щях да те обикна и да открия в теб онова, което никога не бях имала в живота си — близка, истинска приятелка на моята възраст. После, спомняш ли си онази вечер на брега? Ти се страхуваше, че ще те помисля за луда.