Анн не беше забелязала ушите на Оуън Форд, но видя зъбите му, когато устните над тях се разтвориха в искрена и дружелюбна усмивка. Когато не се смееше, лицето му беше доста тъжно и безизразно, почти като меланхоличния, загадъчен герой от моминските мечти на самата Анн; но те се осветяваха от веселие, настроение и обаяние, когато се усмихнеше. Със сигурност отвън, както беше казала госпожица Корнелия, Оуън Форд беше много представителен.
— Не можете да разберете колко се радвам, че съм тук, госпожо Блайт — каза той, като се оглеждаше с живи и умни очи. — Имам странното чувство, че съм си дошъл у дома. Майка ми е родена и е прекарала детството си тук, знаете. Много ми е разказвала за стария си дом. Познавам разположението му така добре, като на дома, в който живеех. Разбира се, тя ми разказа историята за построяването на къщата и как дядо ми мъчително е очаквал пристигането на „Крал Уилям“. Мислех си, че толкова стара къща отдавна е изчезнала, иначе отдавна щях да дойда да я видя.
— Старите къщи не изчезват лесно на този вълшебен бряг — усмихна се Анн. — Това е „земя, където всички неща винаги изглеждат същите“. Къщата на Джон Селуин дори не е много променена. Розовите храсти отвън е посадил дядо ви за съпругата си — точно в тази минута те цъфтят.
— С ваше позволение трябва скоро да разгледам цялата градина.
— Вратите ни винаги ще са отворени за вас — обеща Анн. — А знаете ли, че старият морски капитан, който пази фара на „Четирите вятъра“, е познавал добре Джон Селуин и съпругата му, когато е бил малко момче? Той ми разказа тяхната история вечерта, когато пристигнах тук.
— Не е възможно! Това е откритие. Трябва да го намеря.
— Няма да е трудно. Всички сме добри приятели на капитан Джим. Но мисля, че госпожа Мур ви очаква. Ще ви покажа пътя.
Анн го поведе към къщата горе до потока, по поляна, която беше бяла като сняг от маргаритките. Хора, препълнили една лодка, пееха далеч отвъд залива. Звукът се носеше над водата като лека, неземна музика, носена от вятъра над осветеното от звезди море. Светлината на големия фар проблясваше в мрака. Оуън Форд се огледа с удовлетворение.
— Значи това е „Четирите вятъра“ — каза той. — Не бях подготвен, че ще е толкова красиво, въпреки всички възхвали на майка ми. За нула време ще стана здрав като кон. И ако вдъхновението идва от красотата, със сигурност ще мога да започна моя голям канадски роман тук.
— Не сте ли го започнали още? — попита Анн.
— Уви, не. Може би сред това спокойствие и красота ще успея да го завърша. Госпожица Брайънт ми каза, че пишете.
— О, само някои малки неща за деца. Не съм написала много, откакто се омъжих. И нямам планове за голям канадски роман — разсмя се Анн. — Това изобщо не ми е по силите.
Оуън Форд също се разсмя.
— Смея да кажа, че не е и по моите сили. Все едно, смятам да опитам някой ден. Един вестникар няма много време да пише романи. Писал съм доста разкази за списанията, но никога не съм имал достатъчно време да напиша цяла книга. Сега съм си взел три месеца отпуск, но пък нямам тема за роман. Няма за какво да пиша.
Една идея пробягна в ума на Анн толкова неочаквано, че тя подскочи. Но не я произнесе на глас, защото вече бяха стигнали до къщата на Мур. Когато влязоха в двора, Лесли излезе на верандата от страничната врата, като се взираше в мрака за очаквания гост. Беше застанала точно там, където топлата жълта светлина я обливаше през отворената врата. Носеше семпла рокля от евтин, кремав памучен муселин, с обичайния тъмночервен колан. Лесли никога не се разделяше с петното тъмночервено върху себе си. Беше казала на Анн, че никога не се чувствала добре без червен цвят някъде по себе си, дори да е само цвете. За Анн той символизираше пламтящата, затворена индивидуалност на Лесли, лишена от всякакъв външен израз, освен този горящ отблясък. Роклята на Лесли беше леко изрязана на врата и имаше къси ръкави. Ръцете й се белееха като мраморни. Всички прекрасни извивки на тялото й се очертаваха в мека тъмнина срещу светлината. Косата й блестеше като пламък. Зад нея беше пурпурното небе, разцъфтяло със звездите над залива.
Анн чу как спътникът й ахна. Дори в полумрака тя виждаше смайването и възхищението на лицето му.
— Кое е това красиво същество? — попита той.
— Това е госпожа Мур — каза Анн. — Тя е прекрасна, нали?