— Никога не съм виждал друга като нея — отвърна той, съвсем замаян. — Не бях подготвен. Господи, човек не очаква хазайката му да е богиня! Ако беше облечена в пурпурно с наниз аметисти в косата, щеше да бъде същинска морска царица. А тя взема наематели.
— Дори богините трябва да се издържат — каза Анн. — А Лесли не е богиня. Тя е просто много красива жена, човешко същество като всички нас. Госпожица Брайънт разказа ли ви за господин Мур?
— Да. Той е умствено изостанал или нещо подобно, нали? Но тя не ми каза нищо за госпожа Мур и аз предположих, че тя е обикновена чевръста домакиня, която приема наематели, за да припечели нещичко.
— Е, Лесли прави точно това — каза Анн сухо. — И въобще не й е приятно. Надявам се да нямате нищо против Дик. Ако имате, моля ви, не го показвайте пред Лесли. Ще я обиди страшно. Той е просто едно голямо бебе и понякога доста досажда на околните.
— О, няма да му обръщам внимание. Не мисля, че ще се задържам много в къщата, във всеки случай, освен когато се храня. Но какво нещастие е всичко това! Животът й сигурно е тежък.
— Тежък е. Но тя не обича да я съжаляват.
Лесли се беше прибрала в къщата и сега ги посрещна на предната врата. Тя поздрави Оуън Форд със студена учтивост и му каза с делови тон, че стаята и вечерята му са готови. Дик, с глупава усмивка, се затътри нагоре с куфара, и Оуън Форд беше въведен като квартирант на старата къща сред върбите.
XXIII
Книгата на живота на капитан Джим
— Хрумна ми странна идея — каза Анн на Гилбърт, когато се прибра у дома.
Той се беше върнал по-рано, отколкото очакваше тя, и се наслаждаваше на черешовия сладкиш на Сюзън. Самата Сюзън се суетеше наоколо като дух пазител и наблюдаваше с удоволствие как Гилбърт яде сладкиша.
— Каква идея? — попита той.
— Още не бива да ти казвам, не и докато не се уверя, че ще мога да я осъществя.
— Какво представлява Форд?
— О, много е добър и изглежда много добре.
— Толкова красиви уши, скъпи докторе — подхвърли Сюзън пламенно.
— Той е около трийсет и пет годишен и обмисля да напише роман. Гласът му е приятен и усмивката му е очарователна, знае как да се облича. Някак си изглежда така, сякаш животът му изобщо не е бил лесен.
Оуън Форд дойде вечерта на другия ден с бележка за Анн от Лесли. Те прекараха времето до залез-слънце в градината и после отидоха на разходка на луна в залива с малката лодка, която Гилбърт беше приготвил за летните излети. Те харесаха Оуън извънредно много и имаха онова чувство, че го познават от много години.
— Той е толкова хубав, колкото ушите си, скъпа госпожо доктор — каза Сюзан, след като гостът си отиде.
Той беше казал на Сюзан, че никога не е вкусвал нищо подобно на нейния ягодов сладкиш и чувствителното сърце на Сюзън стана негово завинаги.
— Той има стил — размишляваше тя, докато разчистваше остатъците от вечерята. — Наистина е странно, че не е женен, мъж като него може да има която си поиска. Е, може би е като мен, още не е срещнал подходящата.
Сюзън изпадна в романтично настроение в хода на мислите си, докато миеше съдовете от вечерята.
След две вечери Анн заведе Оуън Форд на носа на „Четирите вятъра“, за да го представи на капитан Джим. Поляните с детелина на брега се белееха от западния вятър, а капитан Джим можеше да се похвали с един от най-хубавите залези. Самият той се беше завърнал току-що от обиколка на залива.
— Трябваше да прескоча от другата страна и да кажа на Хенри Ролък, че умира. Всички останали се страхуваха да му го кажат. Очакваха, че страшно ще се ядоса, защото е твърдо решен да живее и не преставаше да крои планове за есента. Жена му смяташе, че трябва да му се каже и че аз съм най-подходящ да му съобщя, че не може да се оправи. Хенри и аз сме стари приятели — години наред сме плавали заедно на „Сивия залив“. Отидох, седнах до леглото на Хенри и му го казах открито и просто, защото ако нещо трябва да се каже, то трябва да стане веднага и веднъж завинаги, та казвам му аз: „Помощник, мисля, че този път получи заповед за отплаване“. Отвътре треперех, защото е ужасно да кажеш на умиращ човек, който си няма представа, че умира. Но, о, чудо! Госпожо Блайт, Хенри ме поглежда с тези негови светли, стари, черни очи на сбръчканото си лице и казва: „Кажи ми нещо, което не знам, Джим Бойд, ако искаш да ми дадеш информация. Зная го от една седмица“. Бях твърде изненадан, за да говоря, а Хенри захихика. „Като те видях да идваш тук, казва, с лице, сериозно като надгробен камък, сядаш тук с ръце, скръстени на корема и ми пробутваш плесенясала стара новина като тази! Щях да се пукна от смях, Джим Бойд“ казва. „Кой ти каза?“ недоумявам аз, глупакът. „Никой, казва той. Преди една седмица, през нощта във вторник, лежах тук буден и го разбрах. Преди бях подозирал за това, но тогава го разбрах. Държа се заради жената. И ми се ще да бях построил онзи хамбар, защото Ибън никога няма да го направи както трябва. Но както и да е, сега, след като ти олекна на душата, Джим, усмихни се и ми разкажи нещо интересно.“ Е, така стана. Толкова се бяха страхували да му го кажат, а той го знаел през цялото време. Странно е как природата ни наблюдава, нали, и ни казва онова, което трябва да знаем, когато му дойде времето? Разказвал ли съм ти историята как Хенри надянал рибарска кука на носа си, госпожо Блайт?