— Не.
— Днес с него се смяхме на историята. Случи се преди близо трийсет години. Един ден той, аз и още няколко души отидохме да ловим скумрия. Беше прекрасен ден — никога не бях виждал толкова пасажи скумрия в залива — и сред всеобщото вълнение Хенри подивя и така замахна с въдицата си, че заби рибарската кука право в едната си ноздра. Стоеше си там; от единия й край стърчеше острието, а от другия голямо парче олово, така че не можеха да я изтеглят. Искахме веднага да го откараме на брега, но Хенри беше пощурял. Каза, проклет да е, ако остави такъв пасаж заради някакъв си тетанус; после продължи да си ловува, теглеше куката с ръка и от време на време пъшкаше. Накрая пасажът отмина и ние се завърнахме с пълен товар. Аз взех една пила и се опитах да изпиля тази кука. Опитвах се да бъда колкото може по-внимателен, но трябваше да чуете Хенри — не, не трябваше. Беше добре, че наоколо нямаше дами. Хенри обикновено не ругаеше, но беше чувал някои неща по брега на времето и си ги спомни всичките.
Накрая заяви, че повече не издържа и че съм безсърдечен тип. И така, впрегнахме колата и аз го откарах при доктор в Шарлоттаун, на трийсет и пет мили — по онова време нямаше доктори по-близо — с проклетата кука, която още му висеше от носа. Когато пристигнахме, старият доктор Краб просто взе една пила и разряза куката точно по същия начин, както аз се бях опитвал, само че ни най-малко не се стараеше да го направи внимателно.
Посещението на капитан Джим при стария му приятел беше съживило много случки в паметта му и сега той се носеше по течението на спомените.
— Днес Хенри ме питаше дали си спомням времето, когато старият отец Чиникуи благослови лодката на Алекзандър Макалистър. Друга странна история — чиста истина. Самият аз бях в лодката. Излязохме, той и аз, в лодката на Алекзандър Макалистър една сутрин по изгрев. Имаше и едно момче от Франция в лодката — католик, разбира се. Знаете, че старият отец Чиникуи беше станал протестант, така че католиците не му бяха от полза. Седяхме в залива, слънцето ни пече до обед, но не бяхме хванали нищо. Когато отидохме на брега, старият отец Чиникуи трябваше да си тръгва, затова каза с неговия си учтив тон: „Много съжалявам, че не мога да изляза с вас следобед, господин Макалистър, но ви оставям своята благословия. Ще хванете хиляда риби днес следобед“. Е, не хванахме хиляда, а точно деветстотин деветдесет и девет — най-големият улов за малка лодка по целия северен бряг онова лято. Любопитно, нали? Алекзандър Макалистър казва на Андрю Питърс: „Е, какво мислиш сега за отец Чиникуи?“. „Ами, изръмжа Андрю, мисля, че старият дявол има още благословии.“ Господи, колко се смя Хенри този ден!
— Знаете ли кой е господин Форд, капитан Джим? — попита Анн, като видя, че фонтанът от спомени на капитан Джим за момента беше спрял. — Можете ли да отгатнете?
Капитан Джим поклати глава.
— Никога не съм бил добър в гатанките, госпожо Блайт, и все пак, къде ли съм виждал преди тези очи, защото съм ги виждал?
— Помислете си за една септемврийска утрин преди много години — каза тихо Анн. — Помислете си за един кораб, който отплава нагоре към пристанището — кораб, очакван дълго и отчаяно. Помислете си за деня, когато пристигна „Крал Уилям“ и когато за първи път видяхте съпругата на учителя.
Капитан Джим скочи.
— Това са очите на Пърсис Селуин — почти изкрещя той. — Не може да сте неин син — трябва да сте неин…
— Внук; да, аз съм синът на Алис Селуин.
Капитан Джим сграбчи Оуън Форд и отново поклати глава.
— Синът на Алис Селуин! За бога, добре дошъл! Много пъти съм се чудил къде ли живеят наследниците на учителя. Знаех, че не са на острова. Алис, Алис — първото бебе, родено в тази малка къща. Никое бебе не беше носило толкова радост! Дундуркал съм я стотици пъти. От моето коляно направи първите си стъпки сама. Като днес виждам лицето на майка й, която я гледа — а беше преди почти шейсет години. Тя жива ли е?