Оуън не се съмняваше, че ще намери издател. Той усещаше, че е написал голяма книга, която можеше да пожъне забележителен успех. Той знаеше, че ще му донесе и слава, и богатство; но когато написа последния ред, наведе глава над ръкописа и остана така дълго време. И мислите му не бяха за добрата работа, която беше свършил.
XXV
Признанието на Оуън Форд
— Толкова съжалявам, че Гилбърт го няма — каза Анн. — Трябваше да излезе — Алън Лайънс в Глен е пострадал сериозно. Сигурно няма да се върне скоро. Но ми каза да ти предам, че сутринта ще стане навреме, за да те види, преди да си тръгнеш. Толкова е досадно. Сюзън и аз бяхме замислили хубаво малко празненство за последната ти вечер тук.
Тя седеше до градинското поточе на малка селска пейка, която беше направил Гилбърт. Оуън Форд стоеше пред нея, подпрян на бронзовия ствол на една бреза с пожълтели листа. Той беше много блед и лицето му носеше следи от безсънно прекарана нощ. Като го погледна, Анн се запита дали неговото лято му беше донесло силата, от която се нуждаеше. Беше ли работил твърде усилено над тази книга? Тя си спомни, че от една седмица той не изглеждаше добре.
— Радвам се, че докторът го няма — каза бавно Оуън. — Исках да те видя насаме, госпожо Блайт. Има нещо, което трябва да кажа на някого, иначе мисля, че ще полудея. От една седмица се опитвам да се изправя лице в лице срещу него и не успявам. Зная, че мога да ти имам доверие, а и без това ще ме разбереш. Жена с очи като твоите винаги разбира. Ти си от хората, на които човек инстинктивно разказва всичко. Госпожо Блайт, аз обичам Лесли. Обичам я! Думата изглежда твърде слаба.
Гласът му изведнъж пресекна от вълнение. Той извърна глава и покри лицето си с ръка. Целият се тресеше, пребледнял и ужасен. А никога не беше помисляла за това! Но все пак — как можеше да не се досети? Сега случилото се изглеждаше естествено и неизбежно. Чудеше се на собствената си слепота. Но… но… такива неща не се случваха в „Четирите вятъра“. Другаде по света човешките страсти можеха да бъдат в разрез с човешките обичаи и закони — но не и тук, със сигурност. Лесли десет години беше имала летни наематели и нищо подобно не се беше случвало. Но може би те не бяха като Оуън Форд; а и сияещата, жива Лесли от това лято не беше студеното, навъсено момиче от други години. О, някой трябваше да се сети за това! Защо не се беше сетила госпожица Корнелия? Госпожица Корнелия винаги беше готова да бие тревога, когато ставаше дума за мъже. Анн чувстваше безпричинен гняв към госпожица Корнелия. После тя въздъхна вътрешно. Независимо кой беше виновен, белята беше станала. А Лесли — какво за Лесли? Анн беше най-загрижена за Лесли.
— Лесли знае ли, господин Форд? — попита тихо тя.
— Не, не, освен ако се е досетила. Сигурно не мислиш, че съм такъв негодник, че да й кажа, госпожо Блайт. Не можех да не се влюбя в нея. Това е. И мъката ми е повече, отколкото мога да понеса.
— А тя обича ли те? — попита Анн.
В момента, в който въпросът излезе от устните й, тя почувства, че не трябваше да пита. Оуън Форд отговори със силно негодувание.
— Не, не, разбира се, че не. Но бих могъл да я накарам да ме заобича, ако беше свободна, зная, че бих могъл.
„Тя го обича и той го знае“ — помисли си Анн. На глас тя каза със съчувствие, но нерешително:
— Но тя не е свободна, господин Форд. И единственото нещо, което можеш да направиш, е да си отидеш тихо и мирно, и да я оставиш да живее собствения си живот.
— Зная, зная — въздъхна Оуън. Седна на тревистия бряг и унило се загледа в кехлибарената вода под себе си. — Зная, че не мога да направя нищо друго, освен да кажа както е редно: „Довиждане, госпожо Мур. Благодаря за любезността ви към мен това лято“. Същото, което бих казал на милата, суетяща се домакиня, каквато очаквах да е тя, когато дойдох. После ще си платя наема като честен наемател и ще си отида! О, толкова е просто. Никакво съмнение, никакво затруднение — прав път към края на света! И аз ще го извървя, не трябва да се страхуваш, че няма да го направя, госпожо Блайт. Но щеше да ми бъде по-лесно да ходя по нажежени въглени.
Анн се измъчваше от болката в гласа му. И не можеше да каже нищо подходящо за ситуацията. Не можеше да става и дума да го обвинява, той не се нуждаеше и от съвет. Тя можеше само да изпитва към него съчувствие и съжаление. Сърцето я болеше заради Лесли! Не беше ли страдало достатъчно и без това горкото момиче?
— Нямаше да ми бъде толкова трудно да си отида и да я оставя, ако беше щастлива — продължи развълнувано Оуън. — Но като си помисля за нейната смърт приживе, като зная в какво я оставям! Това е най-лошото. Бих дал живота си, за да я направя щастлива. А дори не мога да направя нищо, за да й помогна, нищо. Тя е обвързана завинаги с този нещастник, без никаква друга перспектива, освен да остарее в следващите празни, безсмислени, безплодни години. Полудявам, като си помисля това. Аз трябва да премина през живота си, без да я виждам, но винаги да знам какво понася тя. Това е ужасно, ужасно!