Светлината от огъня в камината трепкаше от предмет на предмет, блещукаше върху бяло-зелените палта на Гог и Магог, върху лъскавата кафява глава на красивия сетер, който се топлеше на килимчето, върху рамките на картините по стените, върху вазата, пълна с нарциси от парника; върху самата Анн, която седеше до малката си масичка с ръце, кръстосани върху скута й. Изглеждаше дълбоко замислена.
— Анн — каза Гилбърт спокойно, — искам да говоря с теб за нещо.
Анн го погледна.
— Какво има? — попита тя весело. — Изглеждаш страшно официален. Днес наистина не съм направила никаква пакост. Попитай Сюзън.
— Не става дума за теб или за нас. Искам да поговорим за Дик Мур.
— Дик Мур? — повтори като ехо Анн и бързо стана. — Какво, за бога, имаш да ми кажеш за Дик Мур?
— Напоследък доста мислих за него. Спомняш ли си, когато миналото лято го лекувах от онези циреи на врата му?
— Да, да.
— Използвах случая да разгледам внимателно белезите на главата му. Винаги съм смятал Дик за много интересен случай от медицинска гледна точка. Напоследък изучавам историята на трепанацията и случаите, при които са я прилагали. Анн, стигнах до заключението, че ако заведат Дик Мур в добра болница и направят трепанация на черепа му, неговата памет и способностите му вероятно ще се възстановят.
— Гилбърт! — Гласът на Анн беше изпълнен с възмущение. — Сигурно не го мислиш сериозно!
— Мисля го, наистина. И реших, че е мой дълг да обсъдя въпроса с Лесли.
— Гилбърт Блайт, няма да правиш нищо такова — извика Анн яростно. — О, Гилбърт, няма, няма да го направиш. Не може да си толкова жесток. Обещай ми, че няма да го направиш.
— Защо, Анн, не очаквах, че ще го приемеш така. Бъди разумна…
— Аз съм разумна. Неразумният си ти. Гилбърт, мислил ли си някога какво би означавало за Лесли, ако Дик Мур бъде върнат към съзнание? Само си помисли! Сега тя е достатъчно нещастна; но животът като медицинска сестра и бавачка на Дик е хиляди пъти по-лесен за нея, отколкото животът като съпруга на Дик. Аз зная това! Немислимо е. Не се бъркай в тези неща. Остави ги на мира.
— Обмислил съм задълбочено този аспект на случая, Анн. Но вярвам, че дълг на лекаря е да помогне на всеки болен, независимо колко нещастен е той.
— Но Дик не е твой пациент — извика Анн. — Ако Лесли те беше попитала дали не може да се направи нещо за него, тогава щеше да е твой дълг да й кажеш какво мислиш по въпроса. Но нямаш право да се месиш.
— Не го наричам намеса. Преди дванайсет години чичо Дейв казал на Лесли, че нищо не може да се направи за Дик. Тя вярва на това, разбира се.
— А защо чичо Дейв й го е казал, ако не е истина? — извика Анн победоносно. — Не знае ли той за медицината толкова, колкото ти?
— Мисля, че не. Макар че сигурно звучи превзето и самонадеяно да го кажа. А ти знаеш, че той има доста предразсъдъци срещу модерната медицина. Та той дори е против операцията на апандисит.
— Прав е — възкликна Анн, като премина изцяло на други позиции. — И аз самата смятам, че твоите модерни доктори са прекалено пристрастени към правенето на експерименти с човешка плът и кръв.
— Ронда Алонби нямаше да е жива днес, ако не бях направил експеримент — възрази Гилбърт. — Поех риска и спасих живота й.
— Омръзна ми да слушам за Ронда Алонби — извика Анн най-несправедливо, защото Гилбърт не беше споменавал името на госпожа Алонби от деня, в който беше разказал на Анн за успеха си с нея. А той нямаше никаква вина, че другите хора го обсъждаха.
Гилбърт се почувства доста обиден.
— Не очаквах, че гледаш така на нещата, Анн — каза той малко студено, стана и се отправи към вратата на кабинета си. За първи път бяха близко до скарване.
Но Анн се втурна след него и го издърпа обратно.
— Сега, Гилбърт, няма да се оттеглиш ядосан. Седни тук и аз ще ти се извиня хубавичко. Не трябваше да го казвам. Но… ако знаеше…
Анн млъкна тъкмо навреме. Тя беше на път да разкрие тайната на Лесли.