— Ако знаеше какво чувства една жена… — завърши тя неубедително.
— Мисля, че зная. Разгледах въпроса от всички страни и стигнах до заключението, че е мой дълг да кажа; смятам за възможно Дик Мур да се възстанови; тук свършва моята отговорност. Тя ще трябва да реши какво да направи.
— Смятам, че не си прав да стоварваш такава отговорност върху нея. Тя понася достатъчно. Тя е бедна — как би могла да си позволи такава операция?
— Тя трябва да реши — упорстваше Гилбърт.
— Казваш, че според теб Дик може да бъде излекуван. Но сигурен ли си?
— Съвсем не. Никой не може да бъде сигурен в такова нещо. Вероятно е имало поражения в самия мозък, последиците от които никога не могат да се отстранят. Но ако неговата загуба на памет и на други способности се дължи просто на натиска върху определени мозъчни центрове поради някои вдлъбнати места на костите, той може да бъде излекуван.
— Но това е само възможност! — настояваше Анн. — Да предположим, че кажеш на Лесли и тя реши да направи операцията. Ще струва много. Ще трябва да вземе пари назаем или да продаде оскъдното си имущество. И да предположим, че операцията е неуспешна и Дик си остане така. Как ще успее тя да върне парите, които е заела, и как ще живее самата тя с това голямо безпомощно същество, ако продаде фермата?
— О, зная, зная. Но мой дълг е да й кажа. Не мога да се освободя от това убеждение.
— О, познавам упоритостта на семейство Блайт — изпъшка Анн. — Посъветвай се поне с доктор Дейв.
— Вече го направих — каза Гилбърт неохотно.
— И какво каза той?
— Накратко, както казваш ти, да оставим нещата такива, каквито са. Като оставим предразсъдъците му срещу модерната хирургия, страхувам се, че той разглежда случая от твоята гледна точка — против е, заради Лесли.
— Тогава — извика Анн победоносно, — аз мисля, Гилбърт Блайт, че трябва да се съобразиш с мнението на един почти осемдесетгодишен човек, който е видял много и самият той е спасил много животи. Със сигурност неговото мнение тежи повече от мнението на едно момче.
— Благодаря ти.
— Не се смей. Твърде сериозно е.
— Това просто е моята позиция. Сериозно е. Имаме един човек, който е безпомощно бреме. Той може да възстанови разсъдъка си и да стане полезен…
— Колкото беше полезен преди — срази го Анн.
— Може да му се даде възможност да върши добрини и да изкупи миналите си грехове. Съпругата му не знае това. А аз зная. Затова мой дълг е да й кажа, че има такава възможност. Това, с две думи, е моето решение.
— Не казвай още „решение“, Гилбърт. Посъветвай се с някой друг. Попитай капитан Джим какво мисли за това.
— Много добре. Но не обещавам да се съобразя с мнението му, Анн. Това е нещо, което човек сам трябва да реши. Съвестта ми никога няма да е чиста, ако си замълча.
— О, твоята съвест! — въздъхна Анн. — Предполагам, че чичо Дейв също има съвест, нали?
— Да. Но аз не съм пазител на съвестта му. Хайде, Анн, ако случаят не се отнасяше за Лесли, ако беше чисто абстрактен случай, ти щеше да се съгласиш с мен, знаеш, че щеше да се съгласиш.
— Нямаше — заяви Анн, като се опита да повярва на себе си. — Можеш да спориш цяла нощ, Гилбърт, но няма да ме убедиш. Само попитай госпожица Корнелия какво мисли за това.
— Ти си притисната в ъгъла, Анн, щом викаш госпожица Корнелия за подкрепление. Тя ще каже: „Типично по мъжки!“, и ще побеснее. Няма значение. Госпожица Корнелия не може да разреши този случай. Лесли сама трябва да реши.
— Много добре знаеш как ще го реши — каза Анн, почти разплакана. — Тя също има идеали за дълга. Не виждам как можеш да поемеш такава отговорност. Аз не бих могла.
— „Защото правото си е право, следвай правия път и нека разумът да победи последствията“ — цитира Гилбърт.
— О, смяташ едно двустишие от стихотворение за убедителен аргумент! — подигра му се Анн. — Това е съвсем по мъжки.
После Анн се разсмя въпреки волята си. Звучеше като ехо на госпожица Корнелия.
— „Трябва да познаваш истината и истината ще те направи свободен!“ — каза Гилбърт сериозно. — Вярвам в това, Анн, с цялото си сърце. Това е най-великият и най-верният стих от Библията. А първостепенно задължение на мъжа е да казва истината, както я вижда и разбира.
— В този случай истината няма да направи горката Лесли свободна — въздъхна Анн. — Вероятно ще завърши с още по-мъчително робство за нея. Не мога да мисля, че си прав.