XXIX
Лесли решава
Заради внезапно избухналата епидемия от грип в Глен и в рибарското селце, Гилбърт беше толкова зает през следващите две седмици, че нямаше време да направи обещаното посещение при капитан Джим. Анн от все сърце се надяваше, че е изоставил идеята си за Дик Мур, и решена да не разлайва кучетата, тя не каза повече нито дума по въпроса. Но непрестанно мислеше за това.
„Чудя се дали ще е редно да му кажа, че Лесли обича Оуън, мислеше си тя. Може би това ще го убеди да остави Дик Мур на мира. Не, в края на краищата нямам право да издавам тайната на Лесли. Но никога през живота си не съм се безпокоила толкова за нещо, както за това. Разваля ми пролетта, всичко разваля.“
Една вечер Гилбърт рязко предложи да слязат до фара и да видят капитан Джим. Анн се съгласи със свито сърце и те тръгнаха. Двете седмици благотворна слънчева светлина бяха направили чудо с мрачния пейзаж, над който беше летял гарванът на Гилбърт. Хълмовете и полята бяха сухи, кафяви и топли, готови да разцъфнат в цветове; пристанището отново се разтърсваше от вълни. Долу, на дюните, една тълпа момчета, които бяха излезли да ловят риба, горяха дебелата трева на дюните от предишното лято. Пламъците се носеха над дюните в розово, като хвърляха основните си сили срещу тъмния залив и осветяваха канала и рибарското село. Беше живописна сцена, която в друго време би възхитила Анн, но тази разходка не й беше приятна. Нито на Гилбърт. След разговора за Дик в отношенията им имаше напрежение. Неодобрението на Анн се изразяваше във високомерно вдигнатата й глава и в заучената учтивост на забележките й. Устните на Гилбърт бяха присвити с цялата упоритост на рода Блайт, но в очите му имаше безпокойство. Той възнамеряваше да направи това, което смяташе за свой дълг, но да бъде скаран с Анн беше високата цена, която плащаше. И двамата се зарадваха, когато стигнаха до фара.
Капитан Джим остави настрана рибарската мрежа, над която се трудеше, и сърдечно ги поздрави. В силната светлина на пролетната вечер той изглеждаше по-стар, отколкото някога Анн го беше виждала. Косата му беше посивяла още повече, а силните стари ръце леко трепереха. Но сините му очи бяха ясни и спокойни, непоколебимата му душа гледаше през тях галантно и безстрашно.
Капитан Джим изслуша с изумление разказа на Гилбърт. Анн, която знаеше как старият човек боготвори Лесли, беше сигурна, че той ще застане на нейна страна. Затова беше извънредно изненадана, когато капитан Джим без колебание изрази мнението си, че трябва да кажат на Лесли.
— О, капитан Джим, не мислех, че ще кажете това — възкликна тя с укор. — Смятах, че няма да искате да й причинявате повече неприятности.
Капитан Джим поклати глава.
— Не искам. Зная как се чувстваш, госпожо Блайт — точно както самият аз. Но в живота не трябва да се водим от нашите чувства. Не, не, щяхме да попадаме в корабокрушения твърде често. Само компасът е сигурен и ние трябва да държим курс според него — това е правилното. Съгласен съм с доктора. Ако има някакъв шанс за Дик, Лесли трябва да знае. Няма две мнения по този въпрос.
— Добре — каза Анн, като се предаде напълно, — почакайте госпожица Корнелия да узнае за тази идея.
— Корнелия ще ни захапе здраво, няма спор — съгласи се капитан Джим. — Вие, жените, сте очарователни същества, госпожо Блайт, но сте мъничко нелогични. Ти си високообразована дама, а Корнелия не е, но сте като две капки вода, когато се стигне до такива положения. Логиката е трудно и безмилостно нещо, мисля. Сега ще направя по чаша чай, ще пийнем и ще си поприказваме за приятни неща, просто да успокоим малко умовете си.
Чаят и разговорът с капитан Джим успокоиха ума на Анн поне до такава степен, че тя не накара Гилбърт да страда толкова силно по пътя към дома, както съзнателно беше решила. Тя изобщо не спомена парливия въпрос, а приятелски бърбореше за други неща. Гилбърт разбра, че му беше простено, макар и с нежелание.
— Капитан Джим изглежда много болнав тази пролет. Остарял е през зимата — каза тъжно Анн. — Страхувам се, че скоро ще отиде при Маргарет. Не мога да понеса тази мисъл.
Следващата вечер Гилбърт отиде в къщата до потока. Анн не я свърташе, докато той не се завърна.
— Е, какво каза Лесли? — запита тя, когато той влезе.
— Много малко. Мисля, че беше зашеметена.
— Ще направи ли операцията?
— Ще помисли и ще реши много скоро.
Гилбърт се хвърли изтощен в креслото пред огъня. Изглеждаше уморен. Не беше лесно за него да каже на Лесли. И не му беше приятно да си спомня за ужаса, който видя в очите й, когато тя осъзна какво й казва. Сега, когато заровете бяха хвърлени, той беше обхванат от съмнения за собствената си мъдрост.