Известно време нямаха никаква вест от Лесли. Майските дни се нижеха с приятна последователност и бреговете на пристанището „Четирите вятъра“ зеленееха, цъфтяха и червенееха. Един ден в края на май, когато се прибра, Гилбърт беше посрещнат от Сюзън в двора на обора.
— Страхувам се, че нещо е разстроило госпожа докторшата, скъпи докторе — каза тя тайнствено. — Следобед получи писмо и оттогава се разхожда в градината и си говори сама. Знаете, че за нея не е хубаво да е толкова дълго време на крака, скъпи докторе. Тя не сметна за нужно да ми каже какви са новините, а и аз не обичам да си пъхам носа, където не ми е работата, но е ясно, че е разстроена от нещо. А за нея не е добре да се разстройва.
Гилбърт забърза разтревожен към градината. Да не би да се беше случило нещо в „Грийн Гейбълс“? Но Анн, седяща на селската пейка край потока, не изглеждаше разтревожена, макар че със сигурност беше много развълнувана. Очите й бяха най-сиви, а на бузите й горяха алени петна.
— Какво се е случило, Анн?
Анн се изсмя странно.
— Мисля, че няма да повярваш, когато ти кажа, Гилбърт. Самата аз още не мога да повярвам. Както Сюзън каза оня ден: „Чувствам се като муха, излязла на слънце — зашеметена“. Толкова е невероятно. Прочетох писмото двайсет пъти и всеки път е същото — не мога да повярвам на собствените си очи. О, Гилбърт, ти беше прав — толкова прав. Сега разбирам добре и толкова се срамувам от себе си. Ще ми простиш ли някога?
— Анн, ще те разтърся, ако не дойдеш на себе си. „Редмънд“ би се срамувал от теб. Какво се е случило?
— Няма да повярваш, няма да повярваш…
— Ще се обадя по телефона на чичо Дейв — каза Гилбърт, като тръгна към къщата.
— Седни, Гилбърт. Ще се опитам да ти разкажа. Получих писмо и, Гилбърт, толкова е удивително… толкова невероятно удивително… никога не си го бяхме помислили… никой от нас дори не смееше да си го представи…
— Предполагам — каза Гилбърт, като седна примирено, — че единственото, което може да се направи в такъв случай, е да имаме търпение и да пристъпим към въпроса категорично. От кого е писмото?
— От Лесли… о, Гилбърт…
— От Лесли! Какво пише? Какви са новините за Дик?
Анн вдигна писмото и го задържа за момент, с драматична пауза.
— Дик не съществува! Мъжът, когото мислехме за Дик Мур — когото всички в „Четирите вятъра“ са мислели за Дик в продължение на дванайсет години — е неговият братовчед Джордж Мур от Нова Скотия, който, изглежда поразително прилича на него. Дик Мур е умрял в Куба от жълта треска преди тринайсет години.
XXXI
Госпожица Корнелия обсъжда станалото
— Да не би да искаш да ми кажеш, че Дик Мур не е Дик Мур, а някой друг? Затова ли ми се обади по телефона днес?
— Да, госпожице Корнелия. Това е страшно удивително, нали?
— Това е… това е… съвсем по мъжки — каза госпожица Корнелия безпомощно.
Тя си взе шапката с треперещи пръсти. Веднъж в живота си госпожица Корнелия беше безспорно зашеметена.
— Не мога да го схвана, Анн — каза тя. — Чух те да го казваш и ти вярвам, но не мога да го възприема. Дик Мур е мъртъв. Бил е мъртъв през всичките тези години, а Лесли е свободна?
— Да. Истината я направи свободна. Гилбърт беше прав, когато каза, че този стих е най-великият в Библията.
— Разкажи ми всичко, Анн. Откакто се чухме по телефона, направо съм объркана, повярвай ми.
— Няма какво толкова да се разказва. Писмото на Лесли беше кратко. Тя ни обясни подробностите. Този човек — Джордж Мур — е възстановил паметта си и знае кой е. Той казва, че Дик хванал жълта треска в Куба и „Четирите сестри“ трябвало да отпътува без него. Джордж останал при него да го гледа. Но много скоро след това Дик умрял. Джордж не писал на Лесли, защото искал да дойде направо у дома и сам да й го каже.
— А защо не го е направил?
— Предполагам, че злополуката му е попречила. Гилбърт казва, че е напълно възможно Джордж Мур да не си спомня нищо за злополуката и може никога да не си спомни. Може би се е случило много скоро след смъртта на Дик. Може да разберем повече подробности, когато Лесли ми пише пак.
— Казва ли, че ще го направи? Кога се връща у дома?