— Сякаш това би могло да обезоръжи една жена! — подигра я Гилбърт. — Поне не ставай мое ехо, Анн. Малко противопоставяне дава солта на живота. Не искам съпруга като на Джон Макалистър отвъд залива. Каквото и да каже той, тя веднага отбелязва с нейния безцветен, безжизнен гласец: „Това е много правилно, Джон“.
Анн и Лесли се разсмяха. Смехът на Анн беше сребро, а на Лесли — злато. Комбинацията от двете беше толкова добра, колкото един съвършен музикален акорд.
Сюзън, която се появи на вратата, въздъхна звучно.
— Какво има, Сюзън? — попита Гилбърт.
— За бога, тази седмица всичко ми върви наопаки. Развалих хляба, както добре знаете, изгорих отпред най-хубавата риза на доктора и счупих големия ви поднос. А сега, като връх на всичко, дойде вестта, че сестра ми Матилда си е счупила крака и иска да отида и да постоя при нея.
— О, много съжалявам, че със сестра ти се е случила такава злополука — възкликна Анн.
— Е, човек се ражда, за да страда, скъпа госпожо доктор. Звучи така, сякаш е от Библията, но ми казаха, че е написано от човек на име Бърнс. И няма съмнение, че сме родени да се мъчим и това е неизбежно. А пък за Матилда не знам какво да мисля. Никой от нашето семейство досега не си е чупил краката. Но каквото и да е направила, все още е моя сестра и чувствам за свой дълг да отида и да я гледам, ако можете да се оправите без мене няколко седмици.
— Разбира се, Сюзън, разбира се. Мога да намеря някого да ми помага, докато те няма.
— Ако не можете, няма да отида, скъпа госпожо доктор, въпреки крака на Матилда. Няма да ви оставя да се безпокоите и това прекрасно дете да страда заради нито един крак.
— О, веднага трябва да отидеш при сестра си, Сюзън. Мога да взема някое момиче от заливчето, което ще се справи засега.
— Анн, ще ми позволиш ли да дойда и да постоя при теб, докато Сюзън я няма? — възкликна Лесли. — Съгласи се! За мен ще бъде удоволствие, а за теб ще е акт на благотворителност. Страшно самотна съм в онази къща като голям хамбар. Имам толкова малко работа, а нощем е по-лошо от самотата — страх ме е и съм неспокойна въпреки заключените врати. Преди два дни наоколо се навърташе един скитник.
Анн се съгласи с радост и на другия ден Лесли беше тържествено въведена като обитател на малкия „Дом на мечтите“. Госпожица Корнелия с възторг одобри решението.
— Изглежда като знак на съдбата — каза тя на Анн поверително. — Съжалявам за Матилда Клоу, но щом е трябвало да счупи крака си, не можеше да стане в по-подходящо време. Лесли ще бъде тук, докато Оуън Форд е в „Четирите вятъра“, а онези стари котки в Глен няма да могат да мяукат, както щяха да правят, ако тя живееше там сама и Оуън я посещаваше. Те достатъчно злословят, понеже тя не е в траур. Казах на една от тях: „Ако смятате, че тя трябва да сложи траурно облекло заради Джордж Мур, той ми изглежда по-скоро възкръснал, отколкото умрял; а ако имате предвид Дик, признавам, че не виждам каква полза има да ходи в траур заради човек, който е умрял преди тринайсет години“. А когато старата Луиза Болдуин отбеляза — според нея било много странно, че Лесли съвсем не подозирала, че това не е собственият й съпруг, аз казах: „Ти също никога не си подозирала, че това не е Дик Мур, а цял живот си била негова най-близка съседка, а по природа си десет пъти по-подозрителна от Лесли“. Но не можеш да затвориш устите на някои хора, Анн, и аз съм наистина благодарна, че Лесли ще бъде под твоя покрив, докато Оуън е тук.
Оуън Форд дойде в малката къща една августовска вечер, когато Лесли и Анн бяха погълнати от боготворене на бебето. Той спря пред отворената врата на всекидневната, без да го видят двете отвътре, като съзерцаваше с жаден поглед красивата картина. Лесли седеше на пода с бебето в скута си, като възторжено пляскаше във въздуха с пълничките му ръчички.
— О, мило, красиво, сладко бебе — тананикаше тя, като хващаше мъничката му ръчичка и я обсипваше с целувки.
Внезапно се появи Оуън Форд. Лесли го забеляза първа. Дори в полумрака Анн видя внезапната бледност, която покри красивото й лице, като заличи руменината на устните и бузите й.
Оуън пристъпи напред нетърпеливо, като в момента не виждаше Анн.
— Лесли! — каза той и протегна ръка.
За първи път я наричаше по име, но ръката, която му подаде Лесли, беше студена. През цялата вечер тя беше много тиха, докато Анн, Гилбърт и Оуън се смееха и разговаряха. Преди да свърши посещението му, тя се извини и се качи горе. Веселото настроение на Оуън се помрачи и той скоро си тръгна умърлушен.