И как тази малка къща, осветена едно време от любов и радост, беше повторно осветена от нейното щастие и скръб! Тук беше прекарала медения си месец; тук беше живяла малката Джой един кратък ден; тук радостта от майчинството беше дошла отново с малкия Джем; тук обичните приятели бяха седели край огнището. Радост и мъка, раждане и смърт бяха направили свещен завинаги този малък „Дом на мечтите“.
А сега трябваше да го напусне. Тя го знаеше, дори докато се бореше срещу идеята на Гилбърт. Анн седна на стълбите и плака дълго и горчиво. Сюзън я завари там и я попита много разтревожено какво е станало.
— Не сте се карали с доктора, нали, госпожо доктор? Но ако е така, не се безпокойте. Това е нещо, което често се случва с брачните двойки, казват, макар че самата аз нямам такъв опит. Той ще съжалява и скоро ще оправите нещата.
— Не, не, Сюзън, не сме се карали. Само… Гилбърт ще купи къщата на Морган и ще трябва да отидем да живеем в Глен. А това ще ми разбие сърцето.
Сюзън изобщо не споделяше чувствата на Анн. Тя наистина много се зарадва от перспективата да живее в Глен. Единственото й оплакване беше, че малката къща е твърде отдалечена.
— Защо, госпожо доктор, ще бъде чудесно. Къщата на Морган е толкова хубава и голяма.
— Мразя големи къщи — хълцаше Анн.
— О, няма да ги мразите, когато имате половин дузина деца — отбеляза Сюзън спокойно. — А тази къща вече е твърде малка за нас. Нямаме стая за гости, понеже госпожа Мур е тук, а този килер е най-лошото място, на което някога съм се опитвала да работя. Натъкваш се на ъгли, накъдето и да се обърнеш. Освен това, мястото е вън от света. Няма нищо друго, освен пейзаж.
— Може би е извън твоя свят, Сюзън, но не и извън моя — каза Анн със слаба усмивка.
— Не ви разбирам напълно, госпожо доктор, но, разбира се, аз не съм добре образована. Но ако доктор Блайт купи къщата на Морган, няма да сгреши, а вие ще се привържете към нея. Имат вода вътре, килерите и шкафовете са красиви, а на остров Принц Едуард няма друга такава изба, така ми казаха. А избата тук, госпожо доктор, направо ми къса сърцето, както добре знаете.
— О, махни се, Сюзън, махни се — каза Анн отчаяно. — Избите, килерите и шкафовете не правят дом. Защо не плачеш заедно със скърбящите?
— Никога не съм била добра в плаченето, госпожо доктор. По-скоро бих се опитала да ободрявам хората, отколкото да плача с тях. Сега, не плачете и не разваляйте хубавите си очи. Тази къща е много добра и ви е служила, но вече е време да си вземете по-хубава.
Гледната точка на Сюзън съвпадаше с тази на повечето хора. Лесли беше единствената, която съчувстваше на Анн и я разбираше. Тя също си поплака, когато чу новините. После и двете избърсаха сълзите си и се заловиха с подготовката на преместването.
— Щом ще трябва да вървим, нека да вървим колкото може по-скоро и да свършваме — каза горката Анн с горчиво примирение.
— Знаете, че ще ви хареса и прекрасната стара къща в Глен. Трябва само да поживеете в нея и да натрупате спомени — каза Лесли. — Приятелите ще идват и там, както идваха тук. Това е къща точно за теб, но годините ще я направят дом.
Една октомврийска сутрин Анн се събуди със съзнанието, че е спала за последен път под покрива на малката им къща. През деня беше твърде заета, за да се отдаде на съжалението, а когато настъпи вечерта, къщата беше празна. Анн и Гилбърт бяха сами в нея, за да й кажат сбогом. Лесли, Сюзън и малкият Джем бяха отишли в Глен с последния товар мебели. Светлината на залеза струеше през прозорците без завеси.
— Всичко изглежда толкова съсипано, нали? — каза Анн. — О, толкова ще ми бъде мъчно за дома довечера в Глен!
— Бяхме много щастливи тук, нали, Анн? — каза Гилбърт.
Анн се задави, неспособна да отговори. Гилбърт я чакаше до портичката при боровете, докато тя обикаляше къщата и се прощаваше с всяка стая. Тя си отиваше, но старата къща щеше да остане там, гледайки към морето през старомодните си прозорци. Есенните ветрове щяха да духат около нея печално, сивият дъжд щеше да я удря, а белите мъгли щяха да идват от морето, за да я обгръщат.