— Още не се вижда — поясът брези, който се простира нагоре от онова малко заливче, я скрива. На две мили е от Глен Сейнт Мери, а от нея до фара има още една миля. Няма да имаме много съседи, Анн. Има само една къща близо до нас и не зная кой живее в нея. Ще бъдеш самотна, когато ме няма.
— Не и с тази светлина и тази красота за компания. Кой живее в тази къща, Гилбърт?
— Не знам. Не изглежда обитателите й да са сродни души.
Къщата беше голяма и солидно построена, боядисана в толкова яркозелено, че в сравнение с нея пейзажът изглеждаше избелял. Зад нея имаше овощна градина, а пред нея добре поддържана морава.
— Не изглежда вероятно някой с такъв вкус за боите да е сродна душа — призна Анн, — освен ако цветовете не са плод на някакво недоразумение, както нашата синя стая. Чувствам със сигурност, че там няма деца.
Не бяха срещнали никого на мокрия червен път, който се извиваше по брега на залива. Но тъкмо преди да стигнат пояса брези, който скриваше дома им, Анн видя едно момиче, което гонеше стадо снежнобели гъски по билото на кадифения хълм отдясно. По него растяха големи, разпръснати борове. Между стволовете им се виждаха жълти ожънати поля, проблясваха златисти дюни и парчета синьо море. Момичето беше високо и носеше рокля от бледосиня басма. Тя вървеше с пъргава стъпка и изправена снага. Тя и гъските й излизаха от портата в подножието на хълма, когато Анн и Гилбърт минаха оттам. Момичето стоеше с ръка на резето на портата и ги гледаше изпитателно, с изражение, което трудно би могло да се нарече заинтригувано, но не беше просто любопитство. За миг на Анн й се стори, че в погледа й проблясва враждебност. Но красотата на момичето накара Анн да ахне — толкова ясно изразена красота, че би привлякла вниманието навсякъде. Момичето не носеше шапка, но имаше тежки плитки лъскава коса с цвят на зряла пшеница, които бяха увити около главата й като диадема. Очите й бяха сини и като звезди, фигурата й в обикновената басмена рокля беше великолепна. Устните й бяха алени като китката кървавочервени макове, които носеше на колана си.
— Гилбърт, кое е момичето, което отминахме току-що? — попита Анн с нисък глас.
— Не забелязах никакво момиче — каза Гилбърт, който виждаше само своята съпруга.
— То стоеше на онази порта — не, не се обръщай. Още ни гледа. Никога не съм виждала такова красиво лице.
— Не си спомням да съм виждал хубави момичета, докато бях тук. Има някои приятни момичета в Глен, но едва ли биха могли да се нарекат красиви.
— Това момиче е. Не може да си я виждал, иначе щеше да си спомняш за нея. Никой не би могъл да я забрави. Никога не съм виждала такова лице, освен на картина. А и косата й е великолепна!
— Може би е гостенка в „Четирите вятъра“.
— Тя беше с бяла престилка и пасеше гъски.
— Може да го прави за забавление. Виж, Анн — ето там е нашата къща.
Анн погледна и забрави за известно време момичето с прекрасните презрителни очи. Първият поглед към новия й дом беше наслада за окото и душата — толкова приличаше на голяма, накъдрена раковина, заседнала на брега на залива. Редовете високи ломбардски тополи надолу по алеята се извисяваха с внушителните си пурпурни силуети на небесния фон. Зад тях, пазейки градината от твърде напористия дъх на морските ветрове, беше потъналата в облаци борова гора. Както всички гори, тя сякаш бе пълна с тайни.
Нощните ветрове започваха дивите си танци отвъд плитчината и рибарското селище от другата страна на залива беше отрупано със светлини, докато Анн и Гилбърт караха по алеята с тополите. Вратата на малката къща се отвори и топлият пламък на огъня проблесна в здрача. Гилбърт поведе Анн към градината, през портичката между боровете с румени върхове, нагоре по чистата червена пътека към стъпалата от пясъчник.
— Добре дошла у дома — прошепна той и хванати за ръка, те пристъпиха прага на своя дом на мечтите.
V
Капитан Джим
Старият доктор Дейв и госпожа докторшата Дейв бяха дошли в малката къщичка, за да поздравят булката и младоженеца. Доктор Дейв беше едър, весел възрастен мъж с побелели бакенбарди, а госпожа докторшата беше спретната, розовобузеста дребна дама с посребряла коса, която веднага хареса Анн.
— Толкова се радвам, че те виждам, скъпа. Сигурно си много уморена. Приготвили сме нещичко за вечеря, а капитан Джим донесе малко пъстърва за вас. Капитан Джим — къде си? О, сигурно е навън да нагледа коня. Качете се горе и оставете багажа си.