— Ще говорим за това погребение чак до края на дните си — каза Камила. — В края на краищата, ако не ставаха такива неща, животът щеше да е много скучна работа.
Покрусеният Джед изнасяше ковчега с помощта на своите сътрудници. Когато катафалката прекоси поляната, последвана от процесия бавно движещи се двуколки, откъм плевнята се разнесе сърцераздирателен кучешки вой. Все пак една жива душа истински жалееше Питър Кърк.
Стивън Макдоналд правеше компания на Анн, докато чака Гилбърт. Беше висок мъж от Горен Глен, с глава на древен римски император. Анн винаги го беше харесвала.
— Въздухът мирише на сняг — каза той. — Ноември винаги ми се е струвал много носталгичен месец. Вие чувствали ли сте се някога така, мисис Блайт?
— Да. Сега годината тъгува за изгубената си пролет.
— Пролетта… Пролетта! Аз остарявам, мисис Блайт. И внезапно открих, че сезоните са се променили. Зимата не е онова, което беше… Вече не мога да позная кога е лято и кога — пролет. Няма пролети като едно време! Е, поне старите приятели не идват да ги споделят с нас като преди. Бедната Клара Уилсън… Какво мислите за всичко това?
— Сърцето ме заболя… Толкова много омраза.
— Да-а-а-а. Знаете ли, тя самата беше влюбена в Питър преди много, много години… Напълно заслепена от любов. Клара бе най-красивото момиче в Моубри Нароуз по онова време, но пък Ейми беше весела като птичка и непрекъснато се смееше. Питър заряза Клара и се залюби с Ейми. Понякога постъпваме много странно, мисис Блайт.
Някакъв повей откъм къщата на семейство Кърк раздвижи въздуха около тях; отнякъде връхлетя снежна вихрушка и покри с бяла шапка един далечен хълм, над който редица тополи пронизваха с пиките си сивото небе. Всички ускориха крачка, за да се приберат, преди виелицата да е стигнала Моубри Нароуз.
„Имам ли право на щастие, когато толкова други жени страдат“, питаше се Анн по пътя към дома, а пред очите й все беше картината как Оливия Кърк благодари на Клара Уилсън…
Анн се надигна от перваза на прозореца. Оттогава бяха минали близо двайсет години. Клара Уилсън почина, а Оливия Кърк се пресели на континента, където се омъжи повторно. Беше много по-млада от Питър.
„Времето понякога е милостиво към нас — помисли си Анн. — Колко ужасно е толкова години да таиш горчилката в себе си като някое безценно съкровище. Но според мен Уолтър никога не трябва да узнае какво се случи на погребението на Питър Кърк. Това определено не е история за деца.“
36
Рила седеше на стълбището към верандата, преметнала едното си коляно върху другото — толкова възхитителни дебелички кафяви коленца — и тънеше в отчаяние. И ако някой попита как едно толкова обичано малко създание може да бъде нещастно, то той със сигурност е забравил собственото си детство, когато незначителни според възрастните ядове ти се виждат ужасни трагедии. Рила се давеше в дълбоко отчаяние, защото Сюзън й каза, че ще опече един от нейните мраморни кейкове за вечерта в помощ на сираците, а тя, Рила, трябва да го отнесе в църквата.
Не ме питайте защо Рила беше готова по-скоро да умре, отколкото да премине през цялото село, за да стигне презвитерианската църква на Глен Сейнт Мери. В главите на дечурлигата понякога се раждат много странни идеи и Рила кой знае защо си беше внушила, че е страшно срамно и унизително да те видят как носиш кейк нанякъде. Може би причината за това се коренеше в една случка от миналото, когато тя, още петгодишна, срещна старата Тили Пейк да носи кейк надолу по улицата, а всички момчетии от селото викаха подире й обидни думи и й се подиграваха. Тили живееше край пристанището и беше много мръсна и парцалива старица.
— пееха момчетата.
А Рила просто не можеше да се примири, че сега и тя ще заприлича на Тили Пейк. Мисълта, че „не е възможно да бъдеш дама“ и заедно с това да разнасяш кейкове нагоре-надолу се загнезди в съзнанието й. Ето защо сега седеше неутешима и печална на стълбите и милата й малка устица с един липсващ зъб отпред не се усмихваше както й бе обичай. Баща й се кълнеше, че от малка си е кокетка и се усмихвала на д-р Паркър само половин час след като се появила на този свят. Поне до този момент Рила се изразяваше много по-добре с очи, отколкото с думи, тъй като все още говореше доста неразбрано. Но съвсем скоро щеше да преодолее и това, защото растеше удивително бързо. Миналата година баща й я мереше на розовия храст; тази година мярката беше флоксът, а скоро щяха да минат на ружите и малко след това да тръгне на училище. До преди тази ужасна забележка на Сюзън Рила се чувстваше щастлива и напълно уверена в способностите си. Ама Сюзън наистина няма ни срам, ни свян, изпълнено с негодувание се обърна към небето малкото момиче.