Мама и татко заминаха тази сутрин за Шарлоттаун, а всички останали деца отидоха на училище, така че Рила и Сюзън останаха сам-сами в „Ингълсайд“. При друг случай Рила дори би се зарадвала. Досега никога не бе оставала сама и щеше да й достави удоволствие да седи на стълбите пред верандата или пък на любимия си зелен покрит с мъх камък в Долината на дъгата. Разбира се, не би имала нищо против компанията на една-две закачливи феи… Тя можеше да сътвори най-вълнуващи фантазии за всичко, което се изпречи пред погледа й: за онова ъгълче на ливадата, което приличаше на весел оркестър от пеперуди; за летящи над градината кутрета и този огромен пухкав облак, така самотен насред небето; за едрите мъхести пчели, които жужаха над латинките, и техните хоботчета, протягащи се като жълт пръст да докоснат канеленочервената й коса; вятърът, който духаше… Всъщност накъде духаше той?…
Червеношийката Робин, която отново живееше в „Ингълсайд“, пристъпяше важно по перилата на верандата и се чудеше как така Рила още не е пожелала да си поиграят. Рила, която не можеше да мисли за нищо друго, освен за ужасното задължение да отнесе някакъв кейк — кейк! — през цялото село чак до църквата, където щеше да се състои благотворителната вечер в помощ на сираците. Рила имаше смътна представа, че приютът за сираци се намира в Лоубридж и някакви нещастни деца без баща и майка живееха в него. Тя ги жалеше от все сърце, но дори съчувствието към тези низвергнати създания не можеше да накара малката Рила Блайт доброволно да излезе пред очите на всички, носейки кейк.
Дали ако завали, няма да й се размине? Нямаше никакви признаци, че се кани да вали, но Рила умолително събра длани и каза всеотдайно:
— Моля те, мили дядо Боже, направи дъжд. Нека да вали като из ведро. Или пък… — Тя се замисли за някакъв резервен вариант, който да я спаси. — Нека кейкът изгори като въглен, нищо да не остане от него.
Но въпреки горещите й молитви, когато дойде време за вечеря, мраморният кейк стоеше триумфално в целия си блясък върху масата. Това беше любимият кейк на Рила — „мраморен“ кейк звучеше толкова луксозно. Но в този миг тя усети, че вече никога в живота си няма да сложи и хапчица от него в уста.
И все пак… О, не беше ли това далечен гръм, който тресна над ниските хълмове около пристанището? Може би Бог е чул молитвата й и сега сигурно ще прати земетресение преди да са я проводили с кейка към църквата. Дали пък да не се прободе с някоя игла в стомаха, ако няма друг изход? Не. Рила потрепери цялата. Това означава, че след това ще й дават рициново масло. Нека по-добре е земетресение.
Останалите деца не забелязаха, че Рила, настанена в любимия си стол с изрисуван весел бял паток на облегалката, е необичайно мълчалива на масата. Ако мама си беше тук, тя непременно щеше да забележи какво й е. Мама веднага разбра, че нещо я тревожи в онзи ужасен ден, когато снимката на баща им излезе в „Дейли Ентърпрайс“. Рила плачеше неутешимо в леглото, когато мама влезе и откри как досега малката й дъщеря е смятала, че по вестниците излизат единствено портретите на убийците. На мама не й отне много време да постави всичко на мястото му. А дали на мама ще й стане много приятно, ако види дъщеря си да носи кейк през Глен Сейнт Мери досущ като Тили Пейк?
Рила откри, че няма желание дори да докосне обяда си, макар Сюзън да бе наредила пред нея любимата й синя чиния с венец от розови пъпки по края, която леля Рейчъл Линд й прати за последния рожден ден и която тя си позволяваше да вади от шкафа само в неделя. Синя чиния на розови пъпки! Когато й предстоеше нещо толкова срамно и унизително. И все пак плодовите понички, приготвени от Сюзън за десерт, бяха наистина прекрасни!
— Сюзън, не лазбилам защо Нан и Ди не отнесат кейка след училище? — попита тя.
— След училище Ди отива у Джеси Рийз, а Нан е капнала от умора — отвърна Сюзън уверена, че е много духовита. — Пък и тогава ще е вече много късно. Организаторите искат всички кейкове до три, за да успеят да ги нарежат и подредят по масите, преди да се приберат за вечеря у дома. Но защо, за бога, толкова се опъваш и не щеш да отидеш? Досега ти се виждаше толкова забавно да проверяваш за пощата в селото.