Рила само я изгледа жално, неспособна да отрони и думичка. Мис Еми също носеше кейк! Значи излиза, че това не било толкова позорно. А тя… О, какво беше сторила тя! Хвърли любимия си мраморен кейк от Сюзън в потока… Сега вече нямаше никакъв шанс да повърви до църквата с мис Еми, за да отнесе заедно с нея своя кейк!
След срещата с мис Еми Рила се върна у дома, понесла страшната си тайна. Тя се скри в Долината на дъгата, докато дойде време за вечеря, когато отново никой не забеляза, че е твърде кротка и мълчалива. Ужасно се боеше Сюзън да не попита на кого точно е предала кейка, но й се размина без неудобни въпроси. След вечеря братята и сестрите й отидоха да си играят в Долината на дъгата, но Рила остана в къщата и седя на стълбището чак до залез, когато хоризонтът отвъд „Ингълсайд“ стана златен и в селото запалиха лампите. Рила много обичаше да гледа как светлините из къщите на Глен Сейнт Мери разцъфтяват една по една, но тази вечер нищо не можеше да развесели сърцето й. Никога през живота си не се бе чувствала толкова нещастна. Вече не виждаше никакъв смисъл да продължава да живее. Колкото повече се сгъстяваше виолетовият здрач, толкова по-нещастна ставаше тя. До носа й достигна галещият аромат на кифли със стафиди и кленов сироп… Сюзън обикновено чакаше да се захлади, за да започне печенето… Но кифлите с кленов сироп, както и всичко останало, за нея вече беше само суета. С безнадеждно обронена глава тя се изкачи по стълбището и се пъхна в леглото под чисто новата си завивка на розови цветя, с която до неотдавна толкова се гордееше. Сънят бягаше от очите й. Преследваше я призракът на удавения във вира кейк. Майка й го беше обещала за благотворителната вечер… Какво щяха да си помислят сега за нея, когато не получат дарението й? А той щеше да е най-хубавият кейк там! Тази вечер вятърът виеше толкова самотно и отчаяно. Сякаш й казваше с упрек: „Глупачка… Глупачка… Глупачка!“, повтаряйки го непрекъснато.
— Защо си още будна, дечко? — попита Сюзън, когато й донесе кифлички с кленов сироп.
— О, Сюзън, аз… Аз много се умолих да бъда аз.
Сюзън я изгледа разтревожена. Сега, като се замисли, детето май наистина изглеждаше уморено по време на вечерята. „А докторът, естествено, пак не си е вкъщи. Семействата на лекарите измират, а жените на обущарите ходят боси“, помисли си тя и продължи гласно:
— Ще проверя дали нямаш температура, мило.
— Не, не, Сюзън. Това е само… Наплавих нещо ужасно, Сюзън… Сатаната ме накала да го свълша… Не, не, не е вялно, аз сама съм си виновна. Аз… Изхвъллих кейка в потока.
— Боже милостиви и вие свети апостоли! — недоумяващо възкликна Сюзън. — И защо го направи?
— Какво е направила?
Беше майка й, току-що завърнала се от града. Сюзън с благодарност отстъпи назад, уверена, че сега госпожа доктор ще поеме всичко в свои ръце. И Рила изплака на рамото й цялото си нещастие.
— Скъпа, нищо не разбирам. Защо мислиш, че е толкова ужасно да отнесеш един кейк до църквата?
— Ами така щях да съм също като Тили Пейк, мамичко. Аз те опозолих… О, мамо, ако сега ми плостиш, никога вече няма да плавя така… И сте кажа на холата, че си дала кейк…
— Забрави за хората, скъпа. Те ще имат достатъчно кейкове… Винаги ги има в излишък. Едва ли някой ще обърне внимание, че точно ние не сме изпратили. Просто на никого няма да казваме какво се е случило. Но от сега нататък ти, Берта Марила Блайт, винаги ще помниш, че нито Сюзън, нито мама ще те накарат да извършиш нещо нечестно или непочтено.
Животът отново беше прекрасен. Татко също дойде до вратата да каже: „Лека нощ!“, а Сюзън надникна и със заговорнически шепот обяви, че утре за вечеря ще има пилешки пай.
— С много сос, нали, Сюзън?
— Колкото поискаш.
— А дали може да получа яйце от челвена кокошка на закуска, Сюзън? Знам, че не заслужавам…
— Ще получиш цели две яйца от червена кокошка, щом ги предпочиташ. А сега си изяж кифличката и заспивай, дечко.
37
Децата в „Ингълсайд“ бяха винаги заедно — дали в игри, разходки или вълнуващи приключения, но все пак всяко едно от тях имаше свой вътрешен живот на мечти и фантазии, който се развиваше независимо от останалите. Особено Нан — тя от самото начало си построи въображаем свят, в който живееше успореден живот според това, което беше чула, видяла или прочела, а семейството й даже не подозираше за това. Най-напред започна да измисля стъпки за танците на феи и елфи в самодивските лесове и на дриадите от брезовите горички. Само те двете с голямата върба край дворната порта знаеха тайната, че останките от изоставената къща на Бейли в горния край на Долината на дъгата всъщност са руини от древна кула, обитавана от призраци. Цели седмици тя можеше да бъде царска дъщеря, заточена в самотен замък сред морето… Месеци наред се изживяваше като милосърдна сестра в колония от прокажени насред Индия или пък друга земя, „далеч, далеч оттук“. За Нан в думите „далеч, далеч оттук“ все още имаше някаква магия, която звучеше като песента на вятъра над някой далечен хълм.