Анн от „Ингълсайд“

Когато порасна, Нан започна да съчинява своите истории около реални хора, които срещаше всеки ден. Особено пък миряните на неделната проповед в църквата. Обичаше да ги разглежда, защото там всички идваха облечени много хубаво. В това също имаше някакво чудо — тогава изглеждаха толкова различни от друг път, както се носеха в делничен ден.

Кротките и смирени богомолци, насядали по пейките в църквата, сигурно щяха да бъдат удивени и може би леко стреснати, ако знаеха какви невероятни приключения им е отредила фантазията на сериозното момиче с кафяви очи, което седи на семейната пейка на „Ингълсайд“. На черновеждата Анета Милисън, прославила се с мекото си сърце, би й дошло като гръм от ясно небе онова, което представляваше във фантазиите на Нан Блайт — похитителка на деца, която ги вари живи, за да получи еликсира на вечната младост. Нан си представяше всичко това толкова живо, че едва не се изплаши до смърт, когато веднъж по здрач срещна насаме развълнуваната Анета Милисън сред тайнствено шумолящите златисти лютичета. Тя дори не намери сили да отвърне на приветливия поздрав на Анета и от това Анета заключи, че Нан Блайт наистина е станала нетърпимо горделива малка фръцла, на която трябва да бъде даден хубав урок по добро държание.

Бледоликият мистър Род Палмър даже не подозираше, че навремето е отровил някого, а сега бавно тлее, преследван от гузната си съвест. Старейшината Елдър Гордън Макалистър със сериозното лице и представа си нямаше, че е прокълнат от някаква магьосница още в деня на своето раждане и затова никога не се усмихва. Фрейзър Палмър с тъмните мустаци, чийто живот бе пример за почтеност, едва ли знаеше, че щом го погледне, Нан Блайт си мисли за него: „Убедена съм, че този човек е извършил нещо отчаяно. Изглежда така, сякаш черна тайна е легнала на сърцето му“. Арчибалд Файв живееше в безгрижно неведение за фантазиите на Нан Блайт, която при всяка среща започваше трескаво да съчинява отговори в стихове, в случай че я заговори, защото той се изразявал единствено в рими и отказвал да говори в проза. Файв обаче никога не отваряше дума пред нея, защото извънредно много се боеше от деца, но това не й попречи дълго време да се забавлява за негова сметка и бързо да съчинява рими наум.

Аз добре съм, мистър Файв, благодаря, а как сте вие с вашата жена?

Или пък:

Да, днес Бог ни е дарил с чудесен ден, сякаш само за сушене на сено е отреден.

Никой не можеше да предугади какво би казала мисис Мортън Кърк, ако разбереше, че Нан Блайт се е зарекла никога да не влезе в нейната къща — не че я бяха канили на гости там — защото на долния праг на вратата имало червен отпечатък от нечия стъпка; нито пък зълва й — спокойната, ведра и учтива Елизабет Кърк, можеше да заподозре, че е останала стара мома, защото нейният възлюбен паднал мъртъв пред олтара точно преди началото на брачната церемония.

Тези фантазии безкрайно забавляваха Нан и тя не престана да смесва измислици и действителност до деня, в който се оказа в плен на Дамата с мистериозните очи.

Няма смисъл да се ровим в обстоятелствата около раждането на една мечта. Самата Нан така и не можа да разбере откъде се появи тази… Всичко започна с МРАЧНАТА КЪЩА… Нан си я представяше точно така — изписана с главни букви. На нея й харесваше да гради своите фантазии както около хора, така и около различни места, а МРАЧНАТА КЪЩА бе единственото място наоколо, с изключение на стария запуснат дом на семейство Бейли, което ставаше за основа на романтична и загадъчна история. Нан никога не беше виждала КЪЩАТА — просто знаеше, че тя съществува някъде там, зад дебелата и тъмна стена на смърчовете покрай пътя към Лоубридж и че пустееше от незапомнени времена. Поне така каза Сюзън. Нан не знаеше какво точно означава „незапомнени времена“, но изразът й се видя толкова пленителен и напълно подходящ за някоя изоставена къща.

Нан винаги притичваше като обезумяла покрай отбивката, която водеше към МРАЧНАТА КЪЩА, колчем й се случеше да тръгне сама на гости у приятелката си Дора Клоу по черния път към Лоубридж. Той беше дълъг, сумрачен и притиснат между дърветата, с гъста трева между коловозите и високи до пояс папрати от двете му страни. Точно до порутената порта на пътеката към изоставената къща стърчеше оголеният скелет на висок сив клен, чийто клони бяха така събрани, че приличаха на съсухрена хищна ръка, която посягаше да я сграбчи. Нан никога не знаеше кога ще се протегне още малко, за да я стисне в шепата си за вечни времена. И всеки път, щом успееше да избегне смъртната опасност, Нан усещаше по тялото си тръпки на неизказано удоволствие.