Един ден за своя огромна почуда Нан чу Сюзън да обявява, че Томазина Феър се нанася в МРАЧНАТА КЪЩА, или, както съвсем неромантично я наричаше Сюзън, „стария дом на Макалистър“.
— Сигурно ще й бъде много самотно там — каза майка й. — Къщата е доста встрани от пътя.
— Тя едва ли ще има нещо против — отвърна Сюзън. — Никога никъде не излиза и не ходи дори на църква. С години не си е подавала носа навън… Макар да разправят, че нощно време се разхожда из градината. И като си помисли човек в какво се превърна… Тя, която беше такава красавица и непоправима любовчийка. Колко сърца разби навремето! А я виж сега на какво мяза! Нейната съдба може да бъде като обеца на ухото.
На кого точно трябваше да бъде като обеца на ухото тази история, Сюзън така и не уточни. Но според Нан упоменаването на Томазина Феър беше най-любопитното нещо, за което е ставало дума в „Ингълсайд“. То й дойде като манна небесна, защото и без това вече се отегчаваше от досегашните си фантазии и изгаряше от нетърпение да научи нещо повече за новодошлата и живота й в МРАЧНАТА КЪЩА. И така, малко по малко, ден след ден, нощ след нощ — човек може да повярва на какво ли не нощем — Нан сътвори една истинска легенда от случайно дочути приказки, която разцъфна и се превърна в най-драгоценната фантазия за Нан. Дотогава нищо не я беше обсебвало така, не й се бе струвало толкова реално както тази мечта за Дамата с мистериозните очи. Огромни кадифени черни очи… Дълбоки като кладенец очи… Трескави очи, изпълнени с угризения заради погубените сърца. Грешни очи — всеки, който е разбил сърцата на толкова хора и при това не стъпва в църква, трябва да е голям грешник. А грешниците бяха толкова интересни хора. Тази дама доброволно се погребваше жива като наказание за своите престъпления в миналото. Дали пък не е принцеса? Ами, едва ли някоя принцеса ще попадне точно на остров Принц Едуард. Въпреки това Нан си я представяше висока, стройна и усамотена, с ледена красота като същинска принцеса. Косата й беше дълга и лъскава, сплетена на две дебели плитки, които се виеха по раменете й и стигаха чак до земята. Имаше лице, сякаш изваяно от слонова кост, красив нос като на гръцка статуя — същият като на Артемида с лъка от статуетката в гостната, и прекрасни бели ръце, които чупеше отчаяно, докато се разхожда нощем из градината в очакване на истинския любим, когото навремето безразсъдно е пренебрегнала, преди да разбере какво е истинската любов… (Сега проумявате ли как точно се ражда една легенда?), докато полите на черната й кадифена дреха се влачат по тревата. Тя носеше златен пояс и бисерни обеци и беше обречена да живее в мрак и тайнственост, докато нейният любим не дойде и не я освободи. Тогава тя ще се разкае за миналите грехове и своето безсърдечие, ще обвие красивите си ръце около него, а гордата й глава най-сетне ще се сведе покорно. Двамата ще седнат край фонтана (междувременно в градината се беше появил и фонтан), ще се врекат един другиму във вечна обич и тя ще го последва накрай света. В добавка обаче възлюбеният на Дамата с мистериозните очи я отрупваше с невиждани и богатства, и безценни накити.
МРАЧНАТА КЪЩА, естествено, беше обзаведена с прекрасни мебели и в нея имаше тайни стаи, стълбища и подземия, а Дамата с мистериозните очи спеше в легло от седеф, украсено с балдахин от пурпурно кадифе. В нейната самота й правеше компания само една хрътка… двойка хрътки… цяла глутница хрътки… А тя седеше и постоянно се заслушваше да чуе някаква далечна… вълнуваща… неземна музика, изпълнена на арфа. Но не й беше съдено да я долови, докато на съвестта й тежат старите грехове, докато не се разкае и нейният любим не й прости… Това е то.
Разбира се, всичко това звучи много глупаво. Мечтите често изглеждат глупаво, когато се превърнат в студени и неизразителни думи. Десетгодишната Нан никога не изговаряше с думи мечтите си, а просто ги живееше. Накрая фантазията за грешницата с мистериозните очи се превърна в също такава реалност, какъвто бе и животът около нея. Постепенно това я обсеби напълно и за две години стана неизменна част от живота й, докато не започна сама да вярва на измислената от нея легенда. Но тя за нищо на света не би я споделила с някого, дори и със собствената си майка. Нан охраняваше тази мечта като безценно съкровище, като нейна неотменна тайна, без която не можеше да си представи живота. Вече предпочиташе да се усамоти някъде и да бълнува с отворени очи за Дамата с мистериозните очи, отколкото да играе с останалите в Долината на дъгата. Анн забеляза това и се разтревожи не на шега. Нан май твърде започваше да се увлича от собствените си фантазии. А когато Гилбърт искаше да я изпрати на гости в Авонлий, тя за първи път горещо се примоли да не заминава. Не можела да напусне родния си дом, беше обяснението, изречено с жален глас. Но дълбоко в себе си Нан знаеше, че би се поболяла от мъка, ако й се наложи да замине толкова далеч от тази загадъчна, тъжна и прекрасна жена с мистериозни очи. Вярно, Дамата с мистериозните очи никога не напускаше дома си. Но тя все пак би могла да излезе от него някой ден и ако Нан отсъстваше точно тогава, тя никога повече нямаше да я види. А колко възхитително би било да я зърне поне веднъж. Тогава пътят, по който е минала, щеше да бъде белязан за цял живот, а денят нямаше да прилича на никой от останалите дни. Нан ще го огради с кръгче върху календара.