Фантазиите на Нан стигнаха дотам, че тя закопня да види обекта на своите мечти поне веднъж. Все още си даваше сметка, че всичко онова, което мисли за тайнствената дама, е само плод на нейното въображение. Въпреки това не се съмняваше, че Томазина Феър е млада, красива, грешна и съблазнителна… Нан можеше да се закълне, че е чула Сюзън да я описва точно такава, а от там нататък нейната фантазия можеше да гради какви ли не легенди около тази жена.
Ето защо Нан не повярва на ушите си, когато един ден Сюзън каза:
— Има един пакет, който искам да пратя на Томазина Феър в старата къща на Макалистър. Баща ти снощи го донесе от града. Ще свършиш ли тая работа следобед, дечко?
Ето просто така! На Нан й секна дъхът. Дали би свършила тая работа?! Мигар именно по този начин мечтите се превръщат в реалност? Сега тя наистина щеше да види МРАЧНАТА КЪЩА… Щеше да се запознае с нейната красива и грешна господарка, щеше да я види, да я чуе как говори и може би — о, какво вълшебство! — да докосне фината й бяла ръка. Що се отнася до хрътките и фонтана, Нан си даваше сметка, че те съществуват единствено в нейните фантазии, но затова пък няма съмнение, че реалността ще се окаже не по-малко възхитителна и вълнуваща.
Нан не изпускаше от очи стрелките на часовника през целия следобед и все й се струваше, че този ден времето едва-едва крета. А когато над „Ингълсайд“ надвисна един гръмоносен облак и рукна проливен дъжд, тя едва удържа сълзите си.
Но пороят скоро спря и слънцето се усмихна отново. От вълнение Нан почти не докосна обяда.
— Мамо, мога ли да си сложа жълтата рокля?
— Защо ти е да се гиздиш така само за да отидеш до съседите, дете?
Съседите! Но как майка й би могла да знае…
— Моля те, мамо!
— Е, добре тогава — склони Анн. Жълтата рокля и без това скоро щеше да окъсее на Нан, защо да не я поноси, докато все още може…
Краката на Нан се подкосиха, когато й подадоха безценния малък пакет. Тя тръгна напряко през Долината на дъгата, изкачи се на хълма и излезе на черния път. По листата на нарцисите все още се виждаха дъждовни капки, които святкаха като перли; свежият въздух беше сладък и ароматен; пчелите жужаха над детелината около поточето, а над водата проблясваха сините крилца на водните кончета; от пасището й кимаха бели парички, полюляваха се върху стеблата си, махаха й, усмихваха й се, смееха се със звънлив като камбанки смях. Всичко наоколо беше прекрасно, а тя отиваше на посещение у ДАМАТА С МИСТЕРИОЗНИТЕ ОЧИ. Какво ли щеше да й каже тя? А дали все пак беше безопасно да тръгне сама на гости у нея? Ами ако се заседи там само няколко минути, а после се окаже, че в действителност са минали сто години, както се случва в приказката, която двамата с Уолтър четоха миналата седмица?
38
Когато зави по пътеката към къщата, Нан усети някакво странно гъделичкане, сякаш мравки се надбягваха по гърба й. Дали само така й се стори, или старият изсъхнал клен наистина помръдна? Уф, ето че и този път му избяга, успя да мине невредима покрай него. Така ти се пада, стара вещице, няма да ти се дам! Тя продължи напред по пътеката и нито калта, нито оголените коренища бяха в състояние да помрачат трепетното й очакване. Само още няколко стъпки… и МРАЧНАТА КЪЩА ще се изправи отпреде й, заобиколена от тъмни и зловещи дървета. Най-сетне щеше да попадне в света на вълшебствата. Само дето малко трепереше…