Момичето се промуши през една пролука в гъсто избуялите млади смърчове, които препречваха пътеката. Сега стоеше от другата страна със здраво стиснати очи и не знаеше дали някога ще се осмели да погледне. В един миг тялото й се вцепени от ужас и тя за малко да хукне обратно към дома. Все пак нека не забравяме, че тази дама беше голяма грешница… Кой знае какво можеше да стори на някой случаен посетител. Нищо чудно дори да е вещица. Как това не й беше хрумнало досега?!
После тя решително отвори очи и… не след дълго погледът й се изпълни с горка мъка. Това ли беше МРАЧНАТА КЪЩА — онази тъмна, величава, висока, увенчана с кули постройка от нейните мечти? Това?!
Пред нея се издигаше голям дом, някога боядисан в бяло, който сега беше целият мръсносив. Тук-там по прозорците висяха откачени от пантите капаци, по които още имаше следи от зелена боя. Стълбите към предната врата бяха изпочупени, а порталът изглеждаше в окаяно състояние с тези разбити стъкла. От гредите с красиви орнаменти, обрамчвали някога верандата, не бе останало почти нищо. Та това се оказа просто една твърде стара къща, вече изморена от живота.
Нан отчаяно се огледа наоколо. Не се виждаше никакъв фонтан, нито пък имаше градина… Или поне нещо, което да се нарече градина. Покрай поляната пред къщата имаше занемарена дървена ограда, а вътре буйно растяха бурен и троскот. Някаква мършава свиня риеше отвъд оградата, а насред пътеката никнеха репеи. През клоните на дърветата струеше златна светлина и в единия край на поляната наистина имаше няколко стръка оранжев крем, който самоотвержено се бореше с буренака. А точно под порутените стълби видя туфа невени.
Нан пристъпи бавно към невените. МРАЧНАТА КЪЩА беше изчезнала завинаги. Оставаше й обаче Дамата с мистериозните очи. Тя със сигурност беше истинска… Трябваше да бъде истинска. Какво всъщност каза за нея Сюзън преди толкова време?
— Божичко и пресвета Дево, една не ми изкара акъла от страх! — каза един доста фъфлещ, затова пък приятелски глас.
Нан се втренчи във фигурата, която внезапно изникна от другата страна на туфата с невени. Кой пък беше това?! Не е възможно да бъде… Нан отказваше да повярва, че пред нея е самата Томазина Феър. Това би било направо ужасно! „Но как така — помисли си с примряло от болка и разочарование сърце тя, — та тя е същинска старица!“
Томазина Феър, ако това изобщо беше Томазина Феър (но Нан вече знаеше, че няма кой друг да е), беше наистина стара. И дебела! Приличаше на пухен юрган, пристегнат с връвчица през средата, както кокалестата Сюзън обикновено оприличаваше дебелите жени. На краката й нямаше обувки, носеше зелена рокля, която беше толкова избеляла, че вече биеше на жълто, и стара мъжка филцова шапка на рядката си пепелявосива коса. Лицето й бе съвършено кръгло като буквата О, червендалесто и сбръчкано, с чип нос. Очите имаха избелял бледосин цвят, заобиколени от множество бръчици, които й придаваха добродушен вид.
О, милейди… Моя очарователна и грешна Дама с мистериозни очи, къде си? Какво е станало с теб? Нали ти поне беше истинска!
— Я глей к’во хубаво малко момиченце? Как те викат? — попита Томазина Феър.
Нан се съвзе и си припомни на какво я бяха учили.
— Аз съм… Казвам се Нан Блайт и дойдох да ви донеса това.
Томазина радостно сграбчи пакета.
— Добре че си получих обратно моите спекулации — каза тя. — Ужасно ми липсваха, докато четях онзи алманах в неделя. Значи ти си от момичетата на семейство Блайт, така ли? Ама че хубава коса имаш! Открай време ми се ще да видя някоя от вас. Дочух, че вашата майка ви възпитава като едни същински учени дами. На теб това харесва ли ти?
— Да ми харесва… какво?
О, моя прекрасна грешнице, ти не четеш алманаси в неделя! Нито пък говориш на диалект и не фъфлиш!
— Ами да те възпитават като учена дама.
— На мен ми харесва как ме възпитават — отвърна Нан, опитвайки отчаяно да се усмихне и почти успя.
— Твойта майка е истинска, изискана жена. И си държи на своето. Разбрах го още първия път, като я видях на погребението на Либи Тейлър, и още тогава познах, че е младоженка, щото беше толкова щастлива! И секи път като видя майка ти да влиза в некоя стая, а другите да млъкват, като да чакат нещо да стане, пак си го мисля. И новите моди много й прилягат. На нас, останалите, хич няма да подхождат… Ама влез и поседни де… Много обичам гости. Тогава самотията по̀ се търпи. Не мога да си позволя телефон. Цветята са ми дружинка… Виждала ли си по-хубави невени? А имам и котка.