На Нан й се щеше вдън земя да потъне, но никога не би обидила старата жена, като откаже да влезе в къщата. Томазина, чиято фуста се подаваше изпод полата, я поведе нагоре по разнебитените стълби и двете влязоха в стая, която изглежда беше едновременно и кухня, и дневна. Вътре цареше идеален ред и чистота, а саксиите с цветя й придаваха весел вид. Във въздуха се носеше аромат на току-що изпечен хляб.
— Седни тук — любезно рече Томазина, побутвайки напред един люлеещ се стол с възглавница в ярки цветове. — Ще преместя тая саксия да не ти пречи. Изчакай само да си сложа ченето. Май съм много смешна без него, а? Но го свалям от време на време, защото ме убива. Ето, сега вече ще говоря по-ясно.
Една котка на петна, издаваща всевъзможни и невероятни мяукащи звуци, се приближи да ги поздрави. О, къде сте вие хрътки от рухналия вълшебен замък!
— Тая котка е голям ловец на плъхове — каза Томазина. — Щото тука гъмжи от тях. Това обаче държи настрана разни натрапници, а аз не понасям роднини да ми се пречкат из краката. Не може човек да се поотпусне от тях. И само ме командват, като че ли съм някой парцал. Жената на Джим е най-зла от всички. Оплаква се, че съм си кривяла лицето срещу луната една нощ. Добре де, и какво ако съм го правила? Да не би да съм засегнала луната с това? Накрая си викам „край“, повече не искам да съм последна дупка на кавала и така дойдох тук, сам-самичка. Ще остана, докато ме държат краката. А сега ми кажи с какво да те почерпя — искаш ли да ти направя сандвич с лук?
— Не… не, благодаря.
— Чудни са, ако си хванал настинка. Вече хапнах един — забелязваш ли колко дрезгаво говоря? А преди да си легна, ще си увия един червен вълнен парцал, напоен с терпентин и гъша мас около врата и нищо повече. Няма по-добър лек от това!
Червен вълнен парцал и гъша мас! Да не говорим за терпентина!
— Е, щом като не щеш сандвич… Наистина ли не искаш? Тогава ще надзърна да видя какво имам в кутията за сладки.
Курабиите, изрязани във формата на петли и патоци, се оказаха удивително вкусни и просто се топяха в устата. Кръглите избелели очи на мисис Феър грееха лъчезарно.
— Ще станем приятелки с теб, а? Харесваш ли ме?
— Ще се опитам — задави се Нан.
— Аз имам внуци на твоята възраст там, на запад.
Внуци!
— Ще ти ги покажа на снимка. Нали са хубави? А това тук горе е картината на скъпия ми беден Попа, който се спомина преди дваесе години.
Картината на скъпия беден Попа се оказа направен с цветни моливи портрет на брадат мъжага с ореол от побелели къдрици, ограждащ олисялото му теме.
О, несправедливо отхвърлен възлюбен!
— Беше добър съпруг, нищо че оплешивя още като стана на триесе — гордо продължи мисис Феър. — Божке, колко ухажори имах като момиче! Сега съм стара, но навремето бях същинска хубавица. Царицата на неделните вечеринки! Момците се избиваха кой по-напред да седне до мен. Пък аз вирех глава като съща кралица! Попа от самото начало се навърташе наоколо, ама аз — нищо. Харесваха ми тия, дето са малко по-отракани. Имаше един Ендрю Меткалф… За малко да му пристана. Ама още тогава си знаех, че от това нищо добро няма да излезе. И така, взех Попа. Накрая търпилника му се свърши и той ми даде дваесе и четири часа да реша дали го взимам, или не. Старият много искаше най-сетне да мирясам и много се ядоса, когато Джим Хюит се метна с камък на врата във вира, защото го искаше за зет. Ама ние двамата с Попа наистина живяхме щастливо, като се поопознахме. Той викаше, че ме харесва, защото много-много не мисля. Жените не били създадени да мислят, така разправяше, иначе заприличвали на сухари и било против природата. Никак не му понасяше печен боб и от време на време го удряше лумбагото, но моят балсам от маточина винаги помагаше. В града имаше някакъв специалист, дето обещаваше да го излекува, ама Попа рече, че попаднеш ли веднъж в ръцете на някой от тия специалисти, вече няма да те остави на мира… Никога. Липсва ми, щото сега няма кой да нахрани прасетата. Много обичаше свинско. Не мога да вкуся бекон, ама все за него го приготвях. А тая картина до портрета на Попа е кралица Виктория. Некой път й викам: „Ако ти смъкнат сичките тия украшения и дантели, скъпа, едва ли ще си по-голяма хубавица от мен“.
Преди да пусне Нан да си ходи, тя настоя да прати по нея в „Ингълсайд“ цял плик с ментови бонбони, стъклена розова пантофка, в която можеха да се държат цветя, и един буркан със сладко от цариградско грозде.