— Това е за майка ти. Моето сладко от цариградско грозде винаги става хубаво. Ще намина към „Ингълсайд“ някой ден. Да кажеш на Сюзън Бейкър, че много съм й задължена за смеска от листа на ряпа, дето ми я прати миналата пролет.
Листа на ряпа!
— Исках да й благодаря още на погребението на Джейкъб Уорън, ама тя си тръгна много бързо. На мен пък ми харесва да се заседявам по погребения. Само дето от месеци не е имало нито едно. За мен това си е изгубено време, когато няма погребения. В Лоубридж все ще се случи да умре някой, а понякога и няколко наведнъж. Не е честно така. Ще дойдеш ли пак да ме видиш? Има нещо в теб… „Благоразположението е по-скъпо от злато и сребро“, се казва в Светото писание и май си е съвсем право.
И тя се усмихна мило на Нан… Имаше наистина много мила усмивка. В нея можеше да се открие онази Томазина, отпреди много, много години. Нан също се насили да се усмихне, но очите й смъдяха. Трябваше да се измъкне оттук час по-скоро, преди да се е разплакала.
— Хубаво и добре възпитано малко създание — замислено рече на себе си старата Томазина Феър, наблюдавайки през прозореца как Нан се отдалечава. — Майка й наистина има дар слово и е голяма бърборана, но май това й е най-големият недостатък. Днешните деца се мислят за много умни, а всъщност са само нахални. А това малко човече пак ме върна в младостта.
При тези думи Томазина въздъхна и се върна да допрекопае невените и да изкорени репея по пътеката. „Слава на Господ, че още ми е здрав кръстът“, помисли си тя.
Нан се завърна в „Ингълсайд“ с разбити мечти. Дори покритата с парички долчинка не можеше да я съблазни и пеещата вода напразно я зовеше. Искаше час по-скоро да се прибере и да се скрие от погледите на другите. Двете момичета, които срещна, се разсмяха, когато ги подмина. На нея ли се присмиваха? Как биха могли да се смеят, ако знаеха? Малката глупачка Нан Блайт, която изплете цяла легенда от тънката паяжина на фантазиите си за някаква бледа тайнствена кралица, вместо това попадна на вдовицата на Попа и получи ментови бонбони!
Ментови бонбони!
Не, Нан няма да си позволи да се разплаче. Големите десетгодишни момичета не трябва да плачат. Въпреки това се чувстваше ужасно тъжна и потисната.
В „Ингълсайд“ я посрещна ароматът на соленки с ким, но тя дори не надзърна в кухнята, за да си изпроси някоя от Сюзън. А на вечеря не хапна почти нищо, въпреки че забеляза в очите на Сюзън заплашително да проблясва заплахата за лъжица с рициново масло. Анн също забеляза, че Нан е необичайно тиха, откакто се върна от старата къща на Макалистърови. И то Нан, която можеше да пее от зори до мрак, че и след това! Нима тази дълга разходка в лятната жега е дошла в повече на нейното момиченце?
— Защо е това страдалческо изражение на лицето ти, дъще? — попита предпазливо тя, когато влезе по здрач в стаята на близначките да занесе чисти кърпи и завари Нан свита на стола край прозореца, вместо да преследва тигри в екваториалните джунгли заедно с братята и сестрите си, които вилнееха из Долината на дъгата.
Нан нямаше намерение да признава пред когото и да било колко глупава е била всъщност. Но пред майката езикът някак сам се развързва. И тогава всичко излезе наяве. Анн, както обикновено, я изслуша съвършено сериозно, молейки се наум през цялото време да не избухне в гръмогласен смях. Все още добре си спомняше каква бе тя като дете в „Грийн Гейбълс“. Помнеше Призрачната гора и двете малки момиченца, изплашени до смърт от собствените си фантазии. Тя също беше изпитала горчивото разочарование от рухнали мечти.
— Глупавичката ми… Моята скъпа малка дъщеря, не говори така. Въображението е необикновен дар, но като всеки дар ние трябва да го притежаваме, а не то да ни обсебва. Грешката ти е единствено в това, че приемаш фантазиите си за истина. Но това пък е такова удоволствие… Аз също познавам тази сладка мъка. На теб обаче ти предстои да се научиш къде точно минава границата между реалност и фантазия. И тогава ще можеш да преминаваш по своя воля в един само твой красив свят, което помага да преодолееш не един и два тежки момента в живота.
При тези мъдри и утешителни думи Нан усети, че самоуважението й лека-полека се завръща. Значи майка й все пак не я мисли за чак такава глупачка. При това няма съмнение, че някъде по света все още живее една красива грешница с мистериозни очи, пък дори да не е в МРАЧНАТА КЪЩА… След като размисли, Нан реши, че тя всъщност не е толкова лошо място за живеене с тия портокалови невени и дружелюбната котка на петна и картината на бедния Попа. Оказа се, че това е едно наистина весело място и някой ден тя може би пак щеше да навести Томазина Феър, за да опита нейните курабии. Вече наистина не мразеше Томазина.