39
Острият източен вятър се зъбеше около „Ингълсайд“ като някоя стара опърничава жена. Беше един от ония мразовити дни в края на август, когато ръси ситен студен дъжд, на душата е неспокойно и нищо не върви както трябва… Навремето на такива дни в Авонлий им казваха „денят на Йона“. В такъв един ден кутрето, което Гилбърт донесе на децата, изгриза лака от крака на масата в трапезарията; Сюзън откри, че молците са си организирали истинско римско пиршество в дрешника; новото коте на Нан унищожи най-грижливо отглежданата папрат в градината, а Джем и Бърти Шекспир вдигаха невъобразим шум на тавана цял следобед с две тенекиени барабанчета. Анн на свой ред счупи абажура на лампата от цветно стъкло, но колкото и да е невероятно, трясъкът, с който той се пръсна на хиляди парчета по пода, й подейства ободряващо! Рила я болеше едното ухо, а по врата на Шърли се появи някакъв мистериозен обрив, който тревожеше Анн, но Гилбърт само му хвърли разсеян поглед и каза с безразличие, че не било нищо особено. Естествено, че за него това не е нищо особено! Нали Шърли му беше просто син! Също така не беше нищо особено, че миналата седмица покани семейство Трент на вечеря и забрави да каже на Анн за това! За нещастие точно тогава двете със Сюзън имаха тежък ден и бяха решили да предложат за вечеря само суха храна и каквото е останало от предишното ядене. А на мисис Трент й се носеше славата като най-сръчната домакиня в Шарлоттаун! И къде, за бога, бяха чорапите на Уолтър с черни пети и сини пръсти?!
— Уолтър, как мислиш, дали е възможно поне веднъж да сложиш нещо там, където му е мястото? Не знам къде са Седемте морета, Нан! И, в името на всичко свято, престани да задаваш въпроси! Хич даже не се чудя дали са отровили Сократ. Трябвало е да го направят!
Уолтър и Нан се облещиха насреща й. Никога досега не бяха чували майка им да говори с такъв тон. Погледът на Уолтър още повече вбеси Анн.
— Дайана, трябва ли винаги да ти напомням да не усукваш краката си около стола пред пианото? Шърли, още ли не си изцапал цялото ново списание с мармалад? Тогава какво чакаш? И може би все някой ще бъде така добър да ми каже къде изчезнаха плафоните на лампите в коридора!
Никой не можеше да й каже. Сюзън ги беше свалила и ги отнесе някъде да ги мие… Накрая Анн избяга по стълбите към втория етаж, за да не гледа сериозните и тъжни очи на децата си. После продължи бясно да крачи напред-назад из стаята. Какво ставаше с нея наистина? Нима и тя се превръщаше в едно от онези заядливи създания, които се нахвърлят срещу всеки? Напоследък всичко я ядосваше. Едва доловимата маниерност на Гилбърт, срещу която досега нямаше нищо против, започна да й къса нервите. Освен това вече се чувстваше уморена от еднообразните домашни ангажименти, които сякаш нямаха край… Додея й постоянно да изпълнява прищевките на семейството си. А имаше дни, когато всяка работа по къщата или домакинството й доставяше такава радост. Сега обаче й беше напълно безразлично какво върши. И през цялото време се чувстваше като в кошмар, когато се опитваш да избягаш от някого със спънати крака.
Най-лошото от всичко бе, че Гилбърт изобщо не забеляза промяната в нея. Той беше постоянно зает и май се интересуваше единствено от работата си и от нищо друго. Единственото, което каза на вечеря този ден, бе: „Подай ми горчицата, моля!“.
„Е, аз поне мога да разговарям с масите и столовете, мислеше си горчиво Анн. — Сякаш двамата се превърнахме в навик един за друг… Нищо повече. Той дори не забеляза, че снощи си бях облякла нова рокля. Вече забравих откога не ми е казвал «моето момиче». Предполагам всеки брак рано или късно стига дотук. Сигурно всяка жена преживява същото. Той просто ме има за нещо напълно сигурно. Сега вече единствено работата го интересува. О, къде ми е носната кърпичка!“
Анн извади носната си кърпичка и се настани в креслото, та поне да страда в по-голям комфорт. Гилбърт не я обичаше вече, а когато я целуваше, го правеше някак разсеяно, с отсъстващ вид… Просто навик. Цялото очарование си беше отишло. Старите шеги, на които се смееха заедно, сега се превърнаха в спомен и станаха начало на трагедия. Как е могла да ги намира за забавни навремето? Монти Търнър, който целувал редовно жена си по веднъж седмично… и си написал бележка, за да му припомня това. (Че имали изобщо съпруга, която да желае такива целувки?) Или пък Къртис Еймис, който видял жена си с нова шапка и не я познал. Или мисис Кланси Деър, която казала: „Не ме е много грижа за моя мъж, но ще ми липсва, ако не е някъде около мен“. (Сигурно и аз ще липсвам на Гилбърт, ако не съм някъде наоколо! Мигар това се случва и с нас?) Нан Елиът пък казал на жена си след десет години брачен живот: „Ако искаш да знаеш, аз вече страшно се уморих да бъда женен“. (А ние сме женени от петнайсет години!) Е, може пък наистина всички мъже да са еднакви. Според мис Корнелия е точно така. След време става много трудно да ги удържиш край себе си. (Ако и аз трябва да „удържам“ мъжа си, предпочитам да не го правя.) Но пък мисис Тиъдър Клоу веднъж гордо бе заявила на сбирка на Дамското дружество: „Женени сме от двайсет години, а моят мъж е влюбен в мен като в деня на сватбата ни!“. Но най-вероятно тя или се самозалъгваше, или просто предпочиташе да представи брака си по този начин пред останалите — при това изглеждаше точно на годините си, че и отгоре. (Чудно дали пък не започвам да остарявам.)