За първи път в нейния живот възрастта й се стори истинско бреме. Тя се приближи към огледалото и започна критично да се изучава. Около очите вече имаше бръчици, макар и все още едва забележими. Слава богу, че личаха само на силна светлина. Линията на челюстта не беше деформирана от увиснала плът. Кожата й винаги е била бледа. Косата й си оставаше гъста и вълниста, без нито едно бяло косъмче в нея. Но имаше ли изобщо някой, който наистина да харесва червена коса? За носа й категорично можеше да се твърди, че си е още хубав. Анн го потупа като добър стар приятел, благодарение на когото мина успешно през много изпитания в живота. Но Гилбърт вече възприема и носа й като нещо веднъж завинаги дадено. Независимо дали е извит като на кукумявка или пък чип, това изобщо не го забелязваше.
„Е, май е време да нагледам Рила и Шърли — нерадостно си помисли тя. — Те поне все още се нуждаят от мен, бедните ми дечица. Какво ме прихвана, та се държах така рязко с тях? Сега сигурно се чудят защо съм така сприхава напоследък.“
Навън продължаваше да вали, а вятърът виеше безспирно. Концертът за два тенекиени барабана на тавана най-после беше замлъкнал, но непрекъснатото скрибуцане на щуреца отшелник в дневната я довеждаше до лудост.
С обедната поща пристигнаха две писма. Едното беше от Марила… Но Анн тъжно въздъхна, когато го отвори. Ръката на Марила ставаше все по-неуверена с възрастта и почеркът й се превръщаше в неразбираеми драскулки. Другото писмо носеше подписа на мисис Барет Фоулър от Шарлоттаун, която Анн познаваше съвсем бегло. Та тази мисис Барет Фоулър канеше на вечеря д-р и мисис Блайт следващия вторник в седем часа, „за да се срещнат със старата си приятелка мисис Ендрю Доусън от Уинипег, по баща Кристин Стюарт“.
Анн изпусна листа. Спомени от миналото нахлуха в главата й… Някои от тях никак не бяха приятни. Кристин Стюарт от Редмънд — момичето, за което се говореше, че навремето било сгодено за Гилбърт; същата Кристин, от която тя толкова го ревнуваше — да, сега можеше да си го признае, двайсет години по-късно… Наистина е била ревнива някога. Тогава мразеше Кристин Стюарт. Не се беше сещала за нея от години, но съвсем ясно я помнеше. Високо и бяло като слонова кост момиче с огромни тъмносини очи и синкавочерна гъста коса. И определено изискана и елегантна. Но пък с дълъг нос… Да, определено дълъг нос. Красавица… О, никой не можеше да отрече, че Кристин беше голяма красавица. Анн си спомни как преди доста години до нея стигна слухът, че Кристин се „омъжила добре“ и заминала на запад.
Гилбърт се прибра, колкото да сложи един-два залъка в устата си — из Горен Глен върлуваше епидемия от дребна шарка — и Анн мълчаливо му подаде писмото на мисис Фоулър.
— Кристин Стюарт! Естествено, че ще отидем. Ще ми се да я видя и да си припомним доброто старо време — оживено рече той и това бе първата проява на емоция у него от седмици насам. — Горкото момиче, и тя преживя доста трудности. Нали знаеш, че още преди години изгуби съпруга си.
Анн, естествено, не знаеше това. Но откъде Гилбърт го беше научил? И защо никога не беше споменавал пред нея за това? А нима е забравил, че следващият вторник е годишнина от тяхната сватба?! Досега в този ден те никога не приемаха покани, а предпочитаха да го прекарат само двамата. Добре тогава, ако е забравил, тя ще му го припомни. Той може да се срещне с неговата Кристин, щом така предпочита. Какво й беше казало с мрачен вид едно момиче в Редмънд навремето? „Между Гилбърт и Кристин имаше много по-силна връзка, отколкото можеш да предполагаш, Анн.“ Тогава тя за малко не се разсмя на думите й… Тази Клеър Халет се славеше като изключително злобно създание. Но сега май излиза, че е имала право. Анн внезапно си припомни как малко след тяхната сватба откри снимка на Кристин в стария портфейл на Гилбърт и сега от този спомен я полазиха тръпки. Тогава Гилбърт запази самообладание и каза, че тъкмо се чудел къде ли може да е тази стара фотография. Но… Не беше ли това едно от онези незначителни обстоятелства, които обаче имат огромно значение за важните събития в живота? Възможно ли е… Дали Гилбърт някога е обичал Кристин? Не беше ли тя, Анн, само някакъв втори шанс? Нещо като утешителна награда?