„Не, аз определено не съм… ревнива“, мислеше си Анн, опитвайки се да обърне всичко откъм смешната страна. Всичко изглеждаше толкова нелепо. Какво по-естествено от това Гилбърт да пожелае да види старата си приятелка от Редмънд? Какво по-естествено от това един потънал в работата си мъж, женен от петнайсет години, да забрави за датата, сезона, месеца и годината? И Анн написа отговор на мисис Фоулър, с който приемаше поканата… А после прекара трите дни до следващия вторник с отчаяната надежда, че точно в този следобед, някъде около пет и половина, някоя жена от Горен Глен ще започне да ражда.
40
Така желаното раждане започна по-рано от предвиденото. Повикаха Гилбърт към девет в понеделник вечерта. Анн плака, докато накрая не заспа и се събуди към три. Преди обичаше да се буди нощем, да лежи, да гледа през прозореца и да се наслаждава на удивителния мрак, който я обгръщаше; да се вслушва в равномерното дишане на Гилбърт до нея; да си мисли за децата в съседната стая и колко прекрасен ще е настъпващият ден. Но сега! Анн повече не мигна, чак докато утрото, ясно и зелено като смарагд, не се надигна от източния хоризонт и Гилбърт най-сетне не се прибра у дома. „Близнаци“, без сянка от каквото и да е чувство, рече той, преди да се вмъкне под завивките, където на минутата заспа. Наистина близнаци! Утрото на вашата петнайсета годишнина от сватбата, а единственото, което чуваш от съпруга си е: „Близнаци“! Той дори не си спомняше, че на този ден имат годишнина.
Паметта на Гилбърт не се беше освежила дори в единайсет, когато слезе за закуска. За първи път дори не спомена годишнината; за първи път не й поднесе подарък. Много добре, тогава и той няма да получи своя. А тя го беше подготвила още преди няколко седмици — джобно ножче със сребърна дръжка и датата, гравирана от едната страна, а неговите инициали — от другата. Той, естествено, можеше да го откупи от нея срещу цент… Поне за да пререже любовта им окончателно. Но след като той беше забравил, тогава ще забрави и тя; а това няма да я разколебае да си отмъсти рано или късно.
Гилбърт изглеждаше някак унесен през целия ден. Той почти не размени дума с някого и се мотаеше без настроение из библиотеката. Мигар дори мисълта, че отново ще се види с Кристин, не му носеше радост? Сигурно мислено беше копнял по нея през всичките тези години. Анн си даваше сметка, че няма никакви разумни основания да го подозира в това, но била ли е някога ревността разумна? Няма смисъл да се опитва да погледне философски на нещата. Точно сега философията не би оказала никакъв ефект върху нейното настроение.
Заминаха за града с влака в пет.
— Можем ли да влезем и да лазгледаме локлята ти, мамо? — попита Рила.
— О, стига да искате — отвърна Анн. После си заповяда да си върне самообладанието. Защо изведнъж гласът й взе да трепери? — Влизайте, скъпи — додаде тя разкаяна.
За Рила нямаше по-голямо удоволствие от това да разглежда роклята на майка си. Но дори тя забеляза, че майка й този път не е весела като друг път.
Анн размишлява известно време коя рокля да облече. „Не че има някакво значение, каза си горчиво тя, какво ще сложа сега. Гилбърт така и така няма да забележи.“ Огледалото вече не й беше приятел… Показваше я бледа, уморена… И нежелана. Но въпреки това не можеше да изглежда твърде провинциална, недодялана, старомодна и повехнала в очите на Кристин. (Няма да допусна да ме съжалява!) Дали да не си сложи ябълковозеления тюл и гарнитурата на розови цветове? Или пък кремавата коприна с късия черен жакет и дантелата? Пробва и двете и реши да бъде тюлът. После опита няколко прически и заключи, че спускащите се като водопад къдри в стил мадам Помпадур най-много й отиват.
— О, мамо, колко си красива — ахна Рила с ококорени от възторг очи.
Е, нали казват, че от устата на децата и глупците звучи само истината. Не й ли каза веднъж Ребека Дю, че е „сравнително красива“? Що се отнася до Гилбърт, в миналото той й правеше много комплименти, но дали беше изричал някой през последните месеци? Анн не си спомняше такъв случай.