— Предполагам, ти нямаш деца — каза Анн.
— Никога не съм обичала децата — вдигна забележително красивите си рамене Кристин, но в гласа й сякаш трепна нещо. — Боя се, че не съм създадена за майка. Никога не съм приемала, че единствената мисия на жената на тази земя е да ражда деца във и без това пренаселения свят.
В този момент ги поканиха в трапезарията. Гилбърт предложи ръката си на Кристин, д-р Мърей — на мисис Фоулър, а д-р Фоулър — закръглено ниско човече, неспособно да разговаря с другиго, освен с друг лекар, покани Анн.
На Анн й се стори, че стаята е твърде задушна. Навсякъде се носеше някаква непозната нездрава миризма. Може би мисис Фоулър беше горила тамян. Подборът на блюдата и храната беше отличен, но Анн така и не успя да се наслади на богатата трапеза — ядеше без апетит и се усмихваше, докато не почувства, че усмивката й е замръзнала като гримаса на лицето. През цялото време не откъсваше очи от Кристин, която непрекъснато се усмихваше на Гилбърт. Имаше великолепни зъби… Почти съвършени. Приличаха на реклама за паста за зъби. А докато говореше, Кристин жестикулираше много ефектно и изразително. Имаше прекрасни ръце… Само дето бяха доста големи.
Тя говореше на Гилбърт за ритмичните скорости на живота. Какво, за бога, значеше това? Изобщо беше ли на себе си?
После преминаха на музикална тема — за пасиона.
— Била ли си някога в Обер-Амергау? — обърна се Кристин към Анн.
Макар да знаеше много добре, че Анн не е стъпвала там! Защо и най-простият въпрос, зададен от Кристин, звучеше толкова обидно?!
— Да, сигурно семейството отнема всяка свобода — продължи Кристин. — А знаете ли кого видях миналия месец, когато бях в Кингспорт? Онази твоя малка приятелка… Тази, дето се омъжи за грозния пастор… Как му беше името?
— Джонас Блейк — отвърна Анн. — Филипа Гордън се омъжи за него. И не мисля, че той е грозен.
— Така ли? Е, вкусове различни… Както и да е, аз ги срещнах в Кингспорт. Бедната Филипа!
В устата на Кристин „бедната“ звучеше много ефектно.
— Че защо бедна? Мисля, че двамата с Джонас са много щастливи.
— Щастливи ли? Скъпа, ако можеше да видиш отнякъде мястото, където живеят! Някакво мизерно рибарско селище, в което единственото забавление е чуждите прасета да изровят нечия градина. Казаха ми, че този Джонас служел в една много хубава църква в Кингспорт, но се отказал, защото смятал за свой „дълг“ да иде при рибарите, които „имали нужда“ от него. Никак не ми харесват такива фанатици. Как е възможно да живеете в толкова затънтено, откъснато от света място като това, попитах Филипа. И знаеш ли какво ми отговори?
И Кристин направи изразителен жест с добре гледаните си ръце.
— Сигурно същото, което и аз бих казала за Глен Сейнт Мери — отвърна Анн. — Това е единственото място на света, където бих живяла.
— Колко странно, че си доволна от живота си тук — усмихна се Кристин. (Тая дяволска уста, пълна със съвършени зъби!). — Наистина ли никога не ти се е искало да видиш и друг свят? Навремето беше доста амбициозна, ако добре си спомням. Даже написа някои доста сполучливи неща, докато беше в Редмънд. Малко фантастични и доста ексцентрични, но все пак…
— Написах ги за хората, които все още вярват в чудеса. А те са удивително много и винаги се радват на новини от страната на чудесата.
— И се отказа от всичко това?
— Не от всичко… Само дето сега създавам живи романи — отвърна Анн, мислейки си за Джем и останалите си деца.
Кристин я изгледа втренчено, неспособна да вникне в смисъла на казаното. Какво точно имаше предвид Анн Шърли? Но нали точно заради тия загадъчни недомлъвки навремето й беше излязло име в Редмънд! Тя изглеждаше все така привлекателна, но най-вероятно е от онези жени, които, като се омъжат, и престават да мислят. Бедният Гилбърт! Тя успя да го оплете в мрежите си още преди да се е върнал в Редмънд. Тогава нямаше никакъв шанс да се спаси от нея.
— Някой попадал ли е на двоен бадем? — попита д-р Мърей, който тъкмо хрускаше един такъв.
Кристин се обърна към Гилбърт.
— Помниш ли онзи двоен бадем, който си поделихме веднъж? — попита го тя.
(Не се ли спогледаха някак особено сега?)
— Мислиш ли, че някога ще го забравя? — попита Гилбърт.
И двамата се унесоха в безкрайната въртележка на „ти помниш ли“, докато Анн изучаваше сантиметър по сантиметър натюрморта с риба и портокали, който висеше над бюфета. Досега дори не подозираше, че Гилбърт и Кристин имат толкова много общи спомени. Помниш ли нашия пикник край ръкава на реката? Помниш ли вечерта, когато отидохме в негърската църква? А нощта на маскарада? Как ще я забравя — ти беше испанка с черна кадифена рокля, дантелена мантиля и ветрило!