Гилбърт очевидно си спомняше и най-дребните подробности. Но беше забравил годишнината от сватбата им!
Когато отново се пренесоха в салона, Кристин надзърна през прозореца към хоризонта на изток, който искреше в сребристо над тъмните тополи.
— Ще ме придружиш ли за една разходка в градината, Гилбърт? Искам отново да си припомня как изгрява луната през септември.
(Нима изгревът на луната през септември е с нещо по-различен от този през останалите месеци? И какво искаше да каже с това „отново“. Някога имало ли е значение кога изгрява луната за… тях двамата?)
Двамата излязоха. Анн почувства, че много умело е била изтикана на заден план, изоставена, пренебрегната. Тя си избра един стол, откъдето се виждаше градината, макар че дори пред себе си не смееше да признае причината, поради която предпочете именно него. От мястото си виждаше как Гилбърт и Кристин се разхождат по пътеката. Какво ли си говореха сега? По всичко личеше, че Кристин говори през повечето време. Изглежда у Гилбърт чувствата бяха взели връх и той не можеше да промълви и една дума. Дали се усмихваше под лунната светлина на някой спомен, за който Анн няма никаква заслуга? Тя си припомни нощите, в които двамата с Гилбърт се разхождаха из градините на Авонлий под лунната светлина. Дали той ги беше забравил?
Кристин тъкмо вдигаше поглед към небето. Естествено, тя си дава сметка, че така нейната изящна, закръглена бяла шия се вижда още по-добре. Луната винаги ли изгрява толкова мъчително бавно? Останалите гости бяха почти задрямали, когато двамата се върнаха в къщата. После отново имаше разговори, смях, музика. Кристин пя… много хубаво. Винаги си е била музикална. Тя пя специално за Гилбърт — „онези скъпи отминали дни, които ний не помним веч…“. Гилбърт се отпусна в един фотьойл и стана необичайно мълчалив. Нима се обръщаше с копнеж назад към тези „скъпи отминали дни“? Дали не си представя какъв щеше да е животът му сега, ако се беше оженил за Кристин? (Досега винаги знаех за какво точно си мисли Гилбърт. Ако не си тръгнем оттук час по-скоро, ще започна да си скубя косите и да вия. Слава богу, последният влак за дома тръгва след малко.)
Когато Анн излезе навън, Кристин и Гилбърт вече стояха в преддверието. Тя тъкмо протягаше ръка да махне едно паднало листо от рамото му; жестът й приличаше по-скоро на милувка.
— Добре ли си наистина, Гилбърт? Просто се плаша колко уморен изглеждаш. Известно ми е, че си склонен да стигаш до крайности.
Студената ръка на ужаса стисна Анн за гърлото. Гилбърт изглеждал уморен, чак плашещо изтощен… А тя да не го забележи, докато Кристин не й отвори очите! Никога нямаше да забрави унижението, което изпита в този момент! (Изглежда съм приемала Гилбърт като нещо вовеки дадено, а него обвинявах в това!)
Кристин се обърна към нея.
— Радвам се, че отново се видяхме, Анн. Почти като в доброто старо време.
— Почти — отвърна Анн.
— Тъкмо казвах на Гилбърт, че ми изглежда малко уморен. Трябва по-добре да се грижиш за него, Анн. Нали ти е известно, че имаше време, когато бях доста увлечена по твоя съпруг. И още мога да твърдя, че е най-красивият поклонник, когото съм имала. Но ти сигурно вече си ми простила това, тъй като не ти го отнех!
Анн отново се вкамени.
— Сигурно той сега съжалява, че не си го направила — отговори Анн с голяма доза царствено пренебрежение, добре известно на Кристин още от дните в Редмънд, а после се качи в екипажа на д-р Фоулър, който ги откара до гарата.
— Ама че странно малко създание — вдигна красивите си рамене Кристин. И продължи да гледа след тях, сякаш нещо извънредно я беше учудило.
41
— Добре ли прекара? — попита Гилбърт, по-разсеян от всякога, докато й помагаше да се качи във влака.
— О, да, прекрасна вечер — отвърна Анн.
— Защо реши да си направиш тази прическа? — попита още по-разсеяно Гилбърт.
— Такава е последната мода.
— Да, но тя не ти отива. На някои коси може и да стои добре, но не и на твоята.
— Наистина, колко жалко, че косата ми е червена — ледено отвърна Анн.
Гилбърт осъзна, че не е постъпил особено умно да подхваща тази щекотлива тема. Но твърде късно се сети, че Анн винаги е била особено чувствителна, когато става дума за косата й. Така или иначе бе твърде уморен, за да продължи разговора. Той отпусна глава върху възглавницата на облегалката и притвори очи. Анн за първи път забеляза тънките сребърни нишки по слепоочията му. Но въпреки това си наложи да бъде твърда и не каза нищо.