Двамата извървяха мълчаливо цялото разстояние до „Ингълсайд“ — тръгнаха по прекия път от гарата в Глен Сейнт Мери. Въздухът ухаеше на борова смола и папрат. Луната огряваше покритите с роса поляни. Пътят им минаваше покрай стара и изоставена къща с тъжни изпочупени прозорци, която помнеха навремето цяла обляна от светлина. „Също като моя живот“, помисли си Анн. Сега всичко й навяваше печал. И когато над поляната покрай тях прелетя безшумно една бяла пеперуда, тя й заприлича на призрака на отшумялата й любов. После кракът й се заплете в халката на вратичка за крокет и тя едва не се просна по лице в една туфа флокс. Как може тези деца да са я оставили толкова безотговорно тук! Утре ще им даде да разберат!
Гилбърт каза само „Опа!“ и я подпря с ръка. Дали щеше да е толкова резервиран, ако не тя, а Кристин се беше спънала, докато разсъждават върху символиката в изгрева на луната?
Гилбърт се втурна към кабинета си в мига, в който затвориха външната врата, а Анн мълчаливо се оттегли в спалнята, където лунната светлина се беше проснала на пода — застинала, сребърна и студена. Тя приближи отворения прозорец и погледна навън. Явно тази нощ беше ред кучето на Картър Флаг да вие срещу луната и в сърцето си тя се присъедини към неговия вой. Листата на трепетликите приличаха на сребърни на лунна светлина. Стори й се, че къщата й нашепва нещо… Този шепот бе някак злобен и заплашителен, сякаш двете вече не са приятелки.
Анн усещаше тялото си отпаднало, студено и празно. Златният варак на нейния живот беше олющен, изронен, отмит. От тук нататък вече нищо нямаше значение за нея. Всичко й се виждаше някак далечно и нереално.
Долу приливът отново беше дошъл на среща с брега, както правеше още откакто свят светува. Сега, когато Норман Дъглас изсече смърчовете в двора си, тя можеше да вижда в далечината своя малък Дом на мечтите. Колко щастливи бяха там; тогава им беше достатъчно само да са заедно под своята стряха, с мечтите, ласките и мълчанието, което говореше толкова много! Колко разноцветно бе утрото на техния живот… С онзи поглед в усмихнатите очи на Гилбърт, който пазеше единствено за нея, намирайки повод всеки ден да й каже обичам те, когато деляха поравно и радост, и тъга.
А сега… Гилбърт вече беше отегчен от всичко. С мъжете винаги е така… И така ще бъде винаги. А тя мислеше Гилбърт за изключение, но вече знаеше истината. Но как ще живее с тази истина от тук нататък? „Естествено, остават ми децата — покрусена мислеше тя. — Сега ще живея само заради тях. Но никой не бива да разбере това… Никой. Няма да позволя да ме съжаляват.“
Но какво беше това? Някой се качваше по стълбите и взимаше по три стъпала наведнъж, както навремето правеше Гилбърт — много отдавна, още в Дома на мечтите… И както не го бе виждала да прави от доста време насам. Не е възможно да е той… Но наистина беше!
Той влетя в стаята, метна на масата някакво малко пакетче, прихвана Анн през кръста и я завъртя във въздуха из стаята като някой пощурял гимназист, докато накрая съвсем не остана без дъх и я спусна в езерото от лунна светлина.
— Прав бях, Анн… Благодаря на Бога, прав бях! Мисис Гароу ще се оправи… Специалистите потвърдиха това.
— Мисис Гароу? Гилбърт, да не си полудял?
— Не ти ли казах. Мога да се закълна, че ти казах… Е, предполагам, че ми е било толкова тежко, та не съм могъл да говоря за това. Непрекъснато ми беше в главата през последните две седмици, не бях способен да мисля за друго, нито да заспя, нито да ям. Мисис Гароу живее в Лоубридж и е пациент на Паркър. Той ме помоли за консултация и аз поставих диагноза, доста по-различна от неговата. Двамата едва не се хванахме за косите, но аз бях сигурен, че съм прав. Твърдях, че тя има шансове, и настоявах, докато не я изпратихме в Монреал. Паркър каза, че никога няма да се върне жива, а мъжът й беше готов да ме застреля, щом ме срещне на улицата. Когато тя замина, започнаха да ме мъчат съмнения… Дали пък аз не греша. Може би бях подложил жената на безсмислени мъки. А сега намерих в кабинета писмо… Прав съм… Те са я оперирали и тя ще живее. Анн, момичето ми, чувствам се способен да полетя до луната! Имам чувството, че съм отърсил от гърба си поне двайсет години!
Анн не знаеше да плаче ли, или да се смее… Но накрая избухна в смях. Колко е прекрасно, че отново можеше да се смее! Чудесно е да усещаш как смехът те разтърсва цялата! Сега всичко отново си дойде на мястото.