— Сигурно затова си забравил, че днес е годишнината от сватбата ни — нежно го укори тя.
Гилбърт освободи едната си ръка от прегръдката, за да й покаже пакетчето, което бе хвърлил на масата.
— Не съм я забравил. Още преди две седмици поръчах това от Торонто. Но то пристигна едва сега. Толкова ужасно се чувствах тази сутрин, когато нямаше какво да ти поднеса. Затова не споменах нищо за годишнината ни… Но май и ти я беше забравила… Поне се надявам да е така. Но сега, когато минах през кабинета си, там ме чакаха писмото на Паркър и подаръкът за теб. Виж дали ще ти хареса.
В кутийката имаше диамантена огърлица. Дори на лунната светлина скъпоценните камъни искряха като да бяха живи.
— Гилбърт… А аз…
— Сложи си я. Как ми се иска да беше пристигнала тази сутрин… Тогава на вечерята щеше да имаш истинско колие вместо онова старо емайлирано сърце. Макар че и то изглеждаше много красиво така сгушено в трапчинката на бялата ти шия, скъпа. И защо не остана със зелената рокля, Анн? На мен тя ми хареса… Напомни ми онази рокля на розови пъпки, която носеше навремето в Редмънд.
(Значи той все пак беше забелязал роклята й! И все още си спомняше онази стара дреха от Редмънд, която толкова му харесваше!)
На Анн й идваше да полети като освободена от клетката птица… Да, тя наистина летеше отново. Ръцете на Гилбърт пак я прегръщаха, а очите му се взираха в нейните на лунната светлина.
— Наистина ли ме обичаш, Гилбърт? Нали още не съм се превърнала в навик за теб? Не си казвал, че ме обичаш от толкова много време.
— Моя скъпа, безценна любов! Не съм подозирал, че са ти нужни думи, за да го разбереш. Не бих могъл да живея без теб. От теб черпя моята сила и издръжливост. В Библията има един стих, който е казан сякаш за теб: „И тя ще му носи добро, а не беди през всичките дни от живота им“.
И животът, който само допреди миг изглеждаше пуст и безсмислен, сега отново искреше в злато и всички цветове на дъгата, отрупан с рози. Диамантената огърлица се изплъзна на пода, забравена за миг. Тя бе много красива, но имаше толкова много и по-прекрасни от нея неща в този живот — взаимното доверие, хармонията и насладата от работата… Смехът и нежността… И онова отдавнашно чувство за сигурност и увереността, че любовта е вечна.
— О, да можехме да задържим вечно този миг, Гилбърт!
— Предстоят ни още много такива мигове. Следващия февруари в Лондон ще има голям медицински конгрес, Анн. Ще заминем двамата заедно, а след това ще обиколим част от Стария свят. Така че се задават все празници. Отново ще сме само двама влюбени… Ще бъде все едно току-що сме се оженили. Но и ти сякаш не си същата от доста време насам. (Значи и това е забелязал.) Виждаш ми се изморена и отрудена… Наистина имаш нужда от някаква промяна. (Ти също, скъпи. Била съм сляпа да не го забележа досега.) Няма да позволя и по мой адрес да казват, че съпругите на лекарите все болни ходели. Ще се върнем свежи и отпочинали с напълно възстановено чувство за хумор. Е, сега можеш да се порадваш на огърлицата си и да лягаме. Умирам за сън… Не съм мигвал вече седмици наред с тези близнаци и тревогите около мисис Гароу.
— За какво толкова си приказвахте с Кристин в градината тази вечер? — попита Анн, докато се кипреше с диамантите пред огледалото.
Гилбърт се прозя широко.
— Представа нямам. Кристин дърдореше през цялото време. Не отричам обаче, че научих нещо от нея. Бълхата можела да подскочи на височина, равна на двеста пъти дължината на тялото й. Ти знаеше ли това, Анн?
(Значи са говорели за бълхи, докато аз се топях от ревност. Каква идиотка съм била!)
— Как, за бога, стигнахте до темата за бълхите?!
— Не помня вече… Май тръгна от доберманите пинчери.
— Добермани пинчери! Това пък какво е?
— Нова порода кучета. Изглежда Кристин е голяма специалистка по кучетата. Но аз така бях обсебен от мисълта за мисис Гароу, че не внимавах много-много какво казва. От време на време дочувах нещо за комплекси и репресии… Новите течения в психологията, които са толкова модерни напоследък… После пък изкуство, подагра, политика и жаби.
— Жаби?!
— Някакви опити, които правел изследовател в Уинипег. Кристин никога не е била особено забавен събеседник, но сега е по-досадна от всякога. А и злобна. Никога не е била злобна.
— Че какво толкова злобно е казала? — невинно попита Анн.