— Не забеляза ли? О, сигурно не си му обърнала внимание… Ти не таиш в себе си подобни чувства и затова ти е трудно да ги доловиш у другите. Както и да е, това не е толкова важно сега. Но смехът й доста ме изнерви. При това е надебеляла. Слава богу, ти не си се наляла като нея, момичето ми!
— Защо, аз не я намирам толкова дебела — благосклонно каза Анн. — И няма съмнение, че е много красива жена.
— Горе-долу. Но душата й е изписана върху лицето. Вие сте връстници, а тя изглежда с десет години по-стара.
— Че нали спомена нещо за вечна младост?
Гилбърт се ухили виновно.
— Е, все пак трябва да се държим цивилизовано. А цивилизацията не би могла да просъществува без малко лицемерие. Кристин все пак не е някоя злобна старица и не е нейна вината, че остава солен вкус в устата. А това какво е?
— Моят подарък за теб по случай нашата годишнина. И няма да те карам да плащаш глоба за него. Повече не поемам никакви рискове да разваля добрите ни отношения. Колко мъки преживях тази вечер само! Ревността към Кристин ме ядеше през цялото време.
Гилбърт я изгледа смаян. Никога не бе предполагал, че тя е способна да ревнува от някого.
— Защо, Анн, момичето ми? И през ум не ми е минало, че таиш това в себе си.
— И въпреки това е така! Години наред лудо те ревнувах заради кореспонденцията с Руби Гилис.
— Че писал ли съм си някога с Руби Гилис? Забравил съм вече. Бедната Руби! Ами какво да кажем за Рой Гарднър — търкулнало се гърнето, че си намерило похлупак.
— Рой Гарднър ли? Филипа ми писа наскоро, че го е видяла и той бил доста напълнял. А д-р Мърей може и да е много изтъкнат лекар, но иначе прилича на дъска. Д-р Фоулър пък прилича на поничка. А ти си толкова красив… И съвършен — над всички останали.
— О, благодаря ти… Благодаря. Именно така би трябвало да говори една предана съпруга. Между другото, пък и да ти върна комплимента, ти изглеждаше наистина невероятно хубава тази вечер. Въпреки роклята. Беше така изискано бледа, а очите ти направо пленяваха. Ах, колко ми е добре! Има стих в Библията и по този повод… Странно как тези древни строфи, наизустени толкова отдавна в неделното училище, изплуват в главата в различни мигове от живота… „Ще легна в мир и ще заспя.“ В мир… И сън… Лека нощ!
Гилбърт спеше още преди да е завършил изречението. Скъпият, изморен Гилбърт! Тази нощ на бял свят може да идват бебета или пък някой да напуска живота, но нищо няма да наруши неговия покой. Телефонът, ако иска, да се скъса от звънене.
На Анн никак не й се спеше. Беше твърде щастлива, за да заспи. Тя тихичко крачеше из стаята, разместваше и подреждаше предметите в нея, решеше косата си и изглеждаше като обичана жена. Най-накрая си облече халата и се отправи към стаята на момчетата. Джем и Уолтър в леглата и Шърли в детското си креватче отдавна спяха дълбоко. Фъстъка, вече баща на няколко поколения игриви котенца и превърнал се в част от семейството, спеше свит на кълбо в краката на Шърли. Джем беше заспал, четейки „Книгата на живота на капитан Джим“… Сега тя лежеше до него широко отворена. Колко източено изглеждаше тялото на Джем под завивката! Скоро ще е вече голям. А какво енергично, упорито и благонадеждно момченце беше! Уолтър пък се усмихваше в съня си, сякаш знаеше някаква прекрасна тайна. Лунната светлина се процеждаше през капаците на прозореца и струеше по възглавницата, изписвайки ясен кръст върху стената над главата му. Анн щеше да помни дълго това и да се пита дали не е някаква поличба. Но тази нощ това бе само една сянка… Нищо повече.
Обривът по гърба на Шърли почти изчезна. Гилбърт се оказа прав. Той винаги беше прав.
Нан, Дайана и Рила бяха в съседната стая… Дайана с така скъпите на сърцето й червени къдрици и подпъхната под бузата загоряла от слънцето ръка; Нан с дългите си ресници, които се сплитаха с нейните, когато я целуваше. Очите под почти прозрачните клепки, осеяни с тънички сини вени, бяха лешникови, също като на баща й. А Рила спеше по корем. Анн я извърна на дясната страна, но кръглите й като копчета очи изобщо не се отвориха.
Всички растяха толкова бързо. Само след няколко години ще са вече млади мъже и жени, жадни и очакващи, носени на крилете на прекрасните си и лудешки мечти… Малки корабчета, напуснали убежището на старото пристанище и устремени към незнайни страни. Момчетата щяха да се отдадат на своите професии, а момичетата… О, все някога по стълбите на „Ингълсайд“ ще заслизат прекрасните фигури на младоженки, обвити в тънката мъглица на воалите. Но поне още няколко години ще са само нейни — нейни, за да ги обича и напътства; за да им пее песните, които толкова майки пеят. Нейни… и на Гилбърт.