Тя се спусна на долния етаж и приближи към остъклената веранда в салона. Нейните подозрения, ревността и обидата си отидоха заедно със старата луна. Сега тя се чувстваше уверена, радостна и безгрижна.
Там пред нея спеше тайнствената и прекрасна дори нощем градина. Отвъд се мержелееха далечните хълмове, поръсени с лунна светлина, както се казваше в едно стихотворение. Не след дълго тя ще да гледа как лунната светлина пада върху хълмовете на Шотландия, над Мерлоуз, над руините на Кенилуърт, църквата в Ейвън, където почива Шекспир; а защо не и над Колизеума, над Акропола, над печалните реки, чиито води помнеха отдавна мъртви империи.
Тази нощ бе необичайно хладна; скоро щяха да дойдат и мразовитите есенни нощи; после дълбокият сняг… дебелият бял сняг… дълбокият студен сняг на зимата, а нощем ще вие вятър и ще фучат виелици. Но кого го е грижа за това? Заедно с тях ще дойде и игривият пламък на огъня в камината, чийто сенки танцуват по стените на уютните стаи… Не спомена ли наскоро Гилбърт, че е докарал ябълкови пънове, за да поддържат огъня в камината с тях? Те ще придадат уют и топлина на сивите дни, които им предстояха. И тогава какво ги е грижа за бръснещия сняг и вятъра, който реже като с нож, щом любовта им гореше с чист и ясен пламък, а в края на зимата се задава и пролет? Пътят пред нея й се виждаше осеян с приятни вълнения и преживявания.
Тя обърна гръб на прозореца и влезе навътре в стаята. С бялата си нощна роба и двете дълги плитки приличаше на Анн от времето на „Грийн Гейбълс“… от Редмънд… от Дома на мечтите. Все същата вътрешна светлина сякаш струеше от тялото й. През отворената врата долови лекото дишане на децата си. Гилбърт, който рядко хъркаше, сега тресеше въздуха в спалнята им. Анн се усмихна. Спомни си какво каза Кристин. Горката бездетна Кристин, която хвърляше наляво и надясно отровните стрелички от злоба и сарказъм.
„Какво семейство!“, ликуващо повтори Анн.