— Гилбърт ще остане ли за по-дълго?
— Не. Трябва да се върне още утре вечер. Остави един от пациентите си в критично състояние.
— Сигурно е редно да бърза. Откак майка му се спомина миналата година, едва ли нещо го задържа в Авонлий. Старият мистър Блайт не можа да се съвземе след нейната смърт… Вече нямаше за какво да живее. Всички от фамилията Блайт са такива… Привързват се все към твърде земни неща. Тъжно е, като си помисли човек, че никой от тях не остана в Авонлий. Бяха доблестен стар род. Затова пък има доста от семейство Слоун. Те са си все същите, Анн, и ще си останат такива за вечни времена. Амин.
— Колкото и Слоунови да има наоколо, след вечеря ще се разходя на лунна светлина из старата черешова градина. Рано или късно обаче все ще трябва да си легна, макар открай време да смятам, че сънят в лунна нощ си е чиста загуба на време. Затова пък утре ще стана много рано, за да видя как първите лъчи на зората изгряват над Призрачната гора. Небето ще се обагри в коралово, а червеношийките ще пристъпят важно напред-назад… Сигурно по някое време малко сиво врабче ще долети на перваза, а наоколо има толкова златни и пурпурни теменуги за радост на очите…
— Затова пък зайците разровиха всички лехи с кремове — тъжно каза мисис Линд, докато се клатушкаше като патица надолу по стълбите, обзета от скрито облекчение, че вече не й се налага да разговаря за луната. Анн винаги си е била малко чудата, когато стане дума за нея. И вече е късно да се надяват, че някога ще преодолее тази си слабост.
Дайана се спусна по пътеката, за да посрещне Анн. Дори на лунна светлина се виждаше ясно, че косата й е все така черна, бузите — румени, а очите — искрящи. Но и луната не можеше да прикрие, че е доста по-пълна от преди… А Дайана никога не е била „мършава“, както казват в Авонлий.
— Не се притеснявай, скъпа. Няма да се застоявам дълго…
— Като че ли пък някога съм се притеснявала от това — отвърна Дайана с укор. — Знаеш добре, че по̀ ми се ще да прекарам вечерта с теб, отколкото да ходя на гости. Още не съм ти се нарадвала, а вдругиден ти вече заминаваш. Ама нали знаеш, братът на Фред… Няма как да не отидем.
— Разбира се, че ще отидете. Аз наминах само за малко. Разходих се по старата пътека, Ди… Покрай Извора на дриадите… През Призрачната гора… Откъм отсамната страна на твоята стара китна градина и край Езерото на върбите. И даже поспрях да погледам как върбовите клонки се отразяват наопаки в огледалната му повърхност, както правехме едно време. Толкова са пораснали оттогава.
— Всичко е пораснало оттогава — отвърна с въздишка Дайана. — Особено пък малкият Фред! Толкова сме се променили всички, само ти си същата. Не си мръднала, Анн. И как така успяваш да си останеш тънка и стройна? Я ме виж мене!
— Вече си истинска матрона — разсмя се Анн. — Но поне засега не си натрупала тлъстини около талията както обикновено става на средна възраст, Ди. А колкото до това, че аз съм непроменена… Е, мисис Ейч Би Донъл е на същото мнение като теб. На погребението ми каза, че не изглеждам нито с ден по-възрастна. Затова пък мисис Хармън Андрюс мисли точно обратното. Тя рече: „За бога, Анн, колко си повехнала!“. Всеки те претегля според собствената си мярка — или според съвестта си. Но аз чувствам как времето отлита единствено когато разглеждам снимките в списанията. Хората, за които обикновено пише там, ми се струват твърде млади. Но каквото ще да става, Ди, утре двете ще станем поне за малко пак момичета. Ето това дойдох да ти предложа. Отдели целия следобед и вечерта само за нас и ще се разходим по старите места… През пролетта всичко е възможно, както знаеш. И поне за миг няма да сме отговорни родители, а ще станем отново шеметни и лекомислени, за каквито тайно продължава да ни мисли мисис Линд. Никак не е забавно да бъдеш разумен през цялото време, Дайана.
— Мили боже, това е пак старата Анн! Бих се присъединила с удоволствие, но…
— Няма никакви „но“! Знам много добре какво си мислиш — кой ще направи вечеря за мъжете…
— Не позна. Анн Корделия може да свърши тая работа не по-зле от мен, макар да е само на единайсет — отвърна гордо Дайана. — И без това е неин ред да сготви вечерята, защото се канех да отида на сбирка на Дамското дружество, но няма да го направя. Ще дойда с теб. Ще бъде нещо като сбъдната мечта. Знаеш ли, Анн, колко вечери наред седях и си представях, че отново сме малки момиченца… Ще си вземем и суха храна за вечеря…