Клюките из селото през следващите няколко седмици затвърдиха това нейно убеждение. Вече нямаше съмнение, че Алдън здраво е налапал въдицата. Но дали същото се отнасяше и за Стела? Анн се съмняваше, че тя е от момичетата, които падат като зрял плод в ръцете на първия срещнат мъж. Освен това беше наследила и нещичко от упоритостта и своенравието на баща си, които при нея бяха се превърнали в свободомислие и самостоятелност.
Но късметът отново не изневери на обезпокоената сватовница. Една вечер Стела дойде да се порадва на цветята в „Ингълсайд“, а после двете с Анн седнаха на верандата да си поговорят. Стела Чейз беше бледо и крехко създание, доста свита, но в същото време и неустоимо очарователна. Имаше светлоруса коса и кафяви като кората на бор очи. „Сигурно магията е в ресниците й, помисли си Анн, защото в никакъв случай не бих я нарекла красавица.“ Миглите на момичето бяха неестествено дълги и когато примигнеше, мъжките сърца се разтуптяваха неудържимо. Обноските й бяха безупречни и това я правеше да изглежда по-възрастна от своите двадесет и четири години.
— Чувам разни неща да се говорят по твой адрес, Стела — размаха закачливо пръст насреща й Анн. — И съвсем не съм сигурна, че това ми харесва! Прости моята откровеност, но според мен Алдън Чърчил едва ли е най-подходящият избраник за теб.
Стела се извърна слисана към нея.
— Защо говорите така, мисис Блайт? Аз пък мислех, че вие харесвате Алдън.
— Наистина го харесвам, но… Е, добре, ще го кажа направо — носи му се славата, че флиртува с всяко срещнато момиче. Но разправят, че нито едно досега не е успяло да го задържи за дълго. Не че не са опитвали, при това не едно и две от тях. Ще ми е много мъчно да те видя изоставена, когато му премине увлечението.
— Мисля, че не сте права да говорите така за Алдън, мисис Блайт — бавно и отчетливо произнесе Стела.
— Дано да е така, Стела. Е, ако беше като малката Ейлийн Суифт, весела и забавна…
— Е, май е време да си вървя — смотолеви Стела. — Татко ще се почувства самотен.
Щом тя си отиде, Анн отново доволно се разсмя.
— Обзалагам се, преди малко Стела тайно се закле да докаже на своите приятели, които са склонни да си врат носа в чужди дела, че може да задържи Алдън и нито една Ейлийн Суифт няма да й го отнеме. Е, с младите се справих. Боя се обаче, че старците ще се окажат костеливи орехи.
18
Късметът продължаваше да е на страната на Анн. От Дамското благотворително дружество я помолиха да намине към мисис Джордж Чърчил относно нейната редовна годишна лепта за благото на обществото. Мисис Чърчил рядко ходеше на църква и не беше член на дружеството, но „вярваше в благотворителността“ и всеки път даряваше щедра сума, щом някой я помолеше за това. Никой обаче не обича да се моли за помощ, ето защо всяка година членовете на дружеството се редуваха кой да се обади на мисис Чърчил. Сега беше ред на Анн.
И една вечер тя пое към дома на семейство Чърчил. Тръгна по пряката пътека, очертана от нацъфтели парички, а на върха на хълма поспря, за да се потопи в очарованието на гледката към фермата на Чърчил, която се намираше на миля от Глен Сейнт Мери. Пътят надолу бе твърде скучен, ограден от плетени стобори, минаващ през малки височинки… През прозорците на къщите, покрай които вървеше, грееха приветливи светлинки, наблизо ромолеше поточе, носеше се аромат на полски цветя и свежа зеленина от градините. Анн се спираше да огледа всеки двор по пътя си. Интересът й към градините не секваше по никое време от годината. Гилбърт често се шегуваше, че Анн непременно би си купила коя да е книга, в която има думата „градина“, пък дори тя да е само в заглавието.
Една лодка лениво се поклащаше в пристанището, а някакъв съд по-навътре в залива очевидно бе застигнат от безветрие. Пулсът на Анн винаги ускоряваше своя ритъм при вида на кораб, който навлиза в пристанището. Тя напълно споделяше чувствата на капитан Франклин Дрю, когото веднъж чу да казва: „Господи, колко ми е жал за онези, които остават на брега!“.
Голямата къща на семейство Чърчил с неприветливия парапет от ковано желязо покрай равния мансарден покрив се беше надвесила от високото и гледаше към пристанището и дюните. Мисис Чърчил я посрещна любезно, макар и без излишен ентусиазъм, повеждайки я към сумрачната, но великолепно обзаведена гостна, по чиито тъмни, облепени с кафяви тапети стени висяха портрети на многобройните членове на фамилиите Чърчил и Елиът. Мисис Чърчил се разположи върху покритата със зелен плюш софа, скръсти ръце и впери поглед в своята посетителка.