Гласът на Стела издайнически трепна. Анн най-сетне си възвърна способността да говори.
— Скъпа моя, моето единствено желание е ти да си щастлива. Много харесвам Алдън… Той наистина е прекрасен младеж… Само дето му се носи славата, че е отчаян флиртаджия…
— Но това не е вярно. Той просто е търсел подходящото момиче, не разбирате ли това, мисис Блайт! И съвсем доскоро още не я е бил срещнал!
— А какво мисли баща ти за това?
— О, татко е много доволен! Той се привърза към Алдън още от самото начало. Двамата с часове водеха спорове за еволюцията. Татко винаги е твърдял, че ще благослови брака ми, когато срещна подходящия човек. Чувствам се ужасно, че ще го оставя да живее сам, но според него всяко младо семейство трябва да свие свое собствено гнездо. Братовчедката Делия Чейз ще дойде да води домакинството тук, пък и татко е съгласен.
— Ами какво казва за това майката на Алдън?
— Тя също е много доволна. Когато по Коледа Алдън й казал за нашия годеж, тя отворила Библията и първият стих, на който попаднала, бил: „Мъжът трябва да напусне баща си и майка си и да бъде верен на жена си“. Тогава тя казала, че вече е сигурна как трябва да постъпи и тутакси дала своето съгласие. Освен това е готова да се оттегли да живее в малката си къщичка в Лоубридж.
— Толкова съм доволна, че не се налага да търпиш онази ужасна софа, покрита със зелен плюш! — каза Анн.
— Софата ли? О, да, мебелировката е наистина много старомодна. Но тя взима всичко със себе си, а Алън ще обнови цялото обзавеждане. Така че, както и сама виждате, всички са доволни. Сега няма ли да ни дадете и вашата благословия, мисис Блайт?
Анн се наведе напред и бързо целуна хладната копринена буза на Стела.
— Толкова съм щастлива за теб. Бог да благослови дните, които ти предстои да изживееш, мила!
Щом Стела си тръгна, Анн бързо се оттегли в стаята си, за да остане сама поне няколко минути след този разговор. Иззад рошавите облаци на изток изгряваше ококорена луна и на Анн се стори, че тя й намига подигравателно.
Тази вечер Анн направи равносметка на случилото се през последните няколко седмици. Килимът в дневната вече не ставаше за нищо; унищожени бяха няколко ценни вещи, предавани по наследство в рода на съпруга й; таванът в библиотеката се нуждаеше от основен ремонт; и накрая тя се бе опитвала да превърне мисис Чърчил в оръдие на плановете си, заради което сега старата дама сигурно тайно й се надсмиваше.
— И кой в края на краищата се оказа глупакът в тази история? — обърна се тя към луната. — Отсега мога да кажа как би отговорил Гилбърт на този въпрос. Цялата тая суетня и грижи, за да накарам да се оженят двама души, които вече са били сгодени! Чувствам се напълно излекувана от желанието да сватосвам когото и да било… Напълно излекувана! И пръста си няма да мръдна повече, пък ако ще нито една сватба да не се вдигне на този свят от сега нататък! Е, все пак ми остана малка утешителна награда… В писмо, което получих днес, Джен Прингъл ми пише, че се омъжва за Луис Стедмън, с когото се запознала на моето парти. Явно кристалните свещници на свекърва ми не са били пожертвани за нищо. Момчета… Момчета! Бива ли да вдигате такъв шум?
— Ние сме бухали и трябва да бухаме зловещо! — разнесе се обиденият глас на Джем от един мрачен ъгъл в двора, закрит от гъст храсталак. Той беше убеден, че неговото бухане заслужава единствено похвала, а не забележки. Джем много сполучливо имитираше гласовете на всички обитатели в близката гора. Уолтър нямаше неговата дарба и умърлушен потърси утеха при майка си.
— Мамо, аз пък си мислех, че щурците пеят… А днес мистър Картър ми каза, че не било така — звукът идвал от триенето на предните им крака. Така ли е наистина, мамо?
— Нещо такова… И аз не съм съвсем сигурна как точно става. Всъщност това е тяхното пеене, скъпи.
— Въпреки това не ми харесва. Вече никога няма да се радвам, когато ги чуя да пеят.
— Напротив, скъпи. Скоро ще забравиш за триенето на предните крака и ще мислиш единствено за вълшебните им песни, които се носят над полята по време на жътва. А сега не е ли време да си лягаш, малкото ми момче?
— Мамичко, ще ми разкажеш ли приказка за лека нощ, от която да ми полазят тръпки по гърба? А после ще седиш край мен, докато заспя.
— Че за какво са иначе майките, скъпи?
19
— Може да задържиш кучето… — изрече тържествено Гилбърт.
В „Ингълсайд“ нямаше куче, откакто отровиха Рекс, но момчетата трябваше рано или късно да получат ново кутре и докторът най-сетне реши да им подари едно. Тази есен обаче му се събра много работа и той все отлагаше; но в един ноемврийски ден, след буйни игри с училищните си другари, Джем се прибра с кученце в ръце — малка жълта топка с две щръкнали остри черни уши.