— Джо Рийз ми го даде, мамо. Казва се Джипси. Не мислиш ли, че има най-хубавата опашка на света?
— Що за порода е това, скъпи? — учудено попита Анн.
— Ами… Май в него са събрани много породи наведнъж — отвърна Джем. — По-интересен е такъв, отколкото ако беше някое чистокръвно куче. Моля те, мамо!
— Е, добре, стига баща ти да е съгласен…
Гилбърт каза „да“ и Джем пое опеката на новия член от семейството. Всички в „Ингълсайд“ се зарадваха на идването на Джипси; изключение правеше само Фъстъка, който недвусмислено демонстрира недружелюбното си отношение към него. Даже Сюзън се привърза към кутрето. Когато дойдоха дъждовните дни и стопанинът на Джипси беше на училище, то стоеше при нея в мансардата — тя предеше, а кученцето душеше из цялата стая. Накрая Сюзън призна, че кучето може да бъде истински приятел на човека, а заради обичая му да ляга по гръб и да размахва лапи във въздуха, когато иска кокал, тя го обяви за най-умното същество на света. И беше вбесена не по-малко от Джем, когато Бърти Шекспир попита с презрително:
— Вие на това куче ли му викате?
— Точно така, това е куче — с ледено спокойствие отвърна тя. — Но на теб може да ти се вижда и хипопотам.
Този ден Бърти се върна у дома без парче от вълшебното кулинарно творение на Сюзън, което тя наричаше „хрупкав ябълков пай“ и го правеше редовно за двете по-големи момчета в „Ингълсайд“ и техните приятели.
Тази година ноември излезе много свидлив на слънце: над оголялата сребриста кленова гора се носеха парцаливи облаци, а мъглата сякаш се засели за постоянно в Долчинката… Тя дори не беше онова мистериозно и величествено нещо, каквото обикновено е мъглата, а някаква „усойна, тъмна, потискаща, стичаща се дъждообразна влага“, както я нарече баща им. Сега децата в „Ингълсайд“ бяха принудени да прекарват повечето време, определено заигра, в мансардата; затова пък станаха големи приятели с двата пъдпъдъка, които идваха всяка вечер в клоните на огромното ябълково дърво пред прозореца на Уолтър, и с петте красиви сойки, установили се в задния им двор — те кълвяха хвърлената от децата храна със смешен звук, който приличаше на лукав кикот. Единственият им недостатък бе, че от лакомия не позволяваха на другите птички да припарят до зърната.
Зимата навлезе в своите владения през декември и тогава три седмици непрекъснато валя сняг. Полето и мочурищата около „Ингълсайд“ се покриха със съвършена бяла пелена, а стълбовете край пътната врата нахлупиха високи бели калпаци; по стъклата се спусна ледена дантела, а в снежния здрач светлинките на „Ингълсайд“ приветливо канеха на топло всички странници които минаваха наблизо. Според Сюзън никога преди не се бяха раждали толкова много зимни бебета; всяка вечер тя редовно оставяше порцията на доктора в кухненския килер, но накрая мрачно заяви, че ще е чудо, ако той посегне към храната преди идването на пролетта.
— Девето бебе у семейство Дрю! Като че ли тези Дрю и без това не са се нароили доволно на този свят!
А през това време, докато виелицата свиреше навън и кълбести бели облаци закриваха студения блясък на звездите, в библиотеката или пък в огромната кухня децата вече крояха планове за лятна къщичка на игрите в Долчинката. Каквото и да бе времето навън, зад стените на „Ингълсайд“ постоянно кънтеше смях, уютно припукваха пъновете в огнището и се носеше уханието на вкусни гозби.
Тази година Коледа дойде и отмина, без върху й да падне сянката на леля Мери Мария. Имаше достатъчно зайци, които децата да преследват по снега; безкрайни бели поляни, по които да се гонят; достатъчно пързалки, по които да се спускат с шейните, и нови кънки, за да се носят с порозовели бузи по леда на замръзналите езерца, чак докато падне мрак. Навсякъде ги придружаваше жълтото кученце с черни уши или пък ги пресрещаше с възторжен лай, когато се прибираха вкъщи; спеше в краката им, свиваше се на кравай до тях, докато си учеха уроците, и редовно ги гледаше втренчено в очите, докато се хранеха, напомняйки от време на време за себе си, като ги побутваше с малката си лапичка.
— Не знам как изобщо съм живял, преди Джипси да се появи тук. Мамо, та той дори умее да говори, наистина! Казва всичко с очите си!